— Д’Кортни! Главно Д апостроф главно К-О-Р-Т-Н-И.
Полицаят повтори името и зачака. След малко изсумтя нещо и затвори.
— Луд — каза той и прибра бележника в джоба си.
— Чуйте… — започна Райх.
— Този наред ли е? — обърна се полицаят към лекаря, без да поглежда към Райх.
— Разстроен е малко, но иначе нищо му няма.
— Чуйте ме! — извика Райх.
Полицаят го вдигна грубо на крака и го засили към външната врата на участъка…
— Достатъчно, приятел. Вън!
— Трябва да ме чуете! Аз…
— Ти ме чуй, приятел. В полицията няма никакъв Линкълн Пауъл. Никъде не е регистрирано убийство на никакъв Д’Кортни. И такива кат’ теб хич не ги обичаме тука. Така че… Вън!
И той изхвърли Райх на улицата.
Тротоарът беше необичайно разбит. Райх се препъна, успя да се задържи и застана прав — онемял, вцепенен, отчаян. Беше станало по-тъмно… безпределно тъмно. Тук-таме светеха улични лампи. Въздушните магистрали бяха изгаснали. Изчезнали бяха и реактивните кабини. В силуета на града зееха огромни дупки.
— Аз съм болен — простена Райх. — Болен съм. Имам нужда от помощ.
Тръгна, залитайки, надолу по разнебитената улица, стиснал с ръце корема си.
— Кабина! — провикна се той. — Кабина! Нищо ли няма в този проклет град? Къде е изчезнало всичко? Кабина!
Нямаше никакъв отзвук.
— Аз съм болен… болен. Трябва да се прибера вкъщи. Болен съм… — Отново се провикна: — Няма ли кой да ме чуе? Аз съм болен. Имам нужда от помощ… Помощ!… Помощ!
Никакъв отзвук.
Отново простена. После се захили… кротко, като луд. И запя с прегракнал глас: „Осем, сър… Пет, сър… Едно, сър… Дай зор с този тензор… Настава страх… ужас… раздор…“
Започна жално да вие:
— Къде сте, хора? Мария! Светлина! Ма-ри-яаа! Спрете тази глупава игра на „Сардина“.
Препъна се.
— Върнете се! — извика Райх. — За бога, върнете се. Останах съвсем сам.
Никакъв отговор.
Опита се да открие „Парк Саут“ №9, градската резиденция на Мария Бомонт, сцената на убийството на Д’Кортни… и самата Мария — невъздържана, вулгарна, вдъхваща сигурност.
Нямаше нищо.
Мрачна тундра. Черно небе. Непозната пустош.
Нищо. Райх нададе вик… един дрезгав, нечовешки вой, изпълнен с гняв и ужас.
Никакъв отговор. Дори ехо нямаше.
— За бога! — изрева той. — Къде изчезна всичко? Върнете го на мястото му! Няма нищо, освен пространство…
От всеобхватната пустош се появи и доби очертания една фигура — позната, зловеща, грамадна… Една фигура от черни сенки, вперила поглед в него, призрачна, безмълвна… Човекът без лице. Райх я гледаше вцепенен, онемял.
После фигурата проговори:
— Няма пространство. Нищо няма.
В ушите на Райх отекна вик — неговият собствен вик, и някакво тежко туптене — ударите на собственото му сърце. Вече тичаше по зиналата пред него пътека — незнайна, лишена от живот, лишена от пространство, — тичаше, преди да е станало прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно… тичаше, докато все още. имаше време, време, време…
Сблъска се с една фигура от черни сенки. Фигура без лице. Фигура, която каза:
— Няма време. Нищо няма.
Райх отстъпи назад. Обърна се. Падна. Запълзя немощно в необятната пустош, крещейки:
— Пауъл! Дъфи! Куизард! Тейт! О, боже! Къде са всички? Къде изчезна всичко? За бога…
Отзова се лице в лице с Човека без лице, който каза:
— Няма бог. Нищо няма.
Вече нямаше къде да избяга. Съществуваше само минус безкрайност и Райх, и Човекът без лице. Неспособен да помръдне, замръзнал, безпомощен в тази матрица, Райх най-сетне вдигна очи и се взря в лицето на своя смъртен враг… човека, от когото не можеше да избяга… страшилището от неговите кошмари… унищожителя на неговото съществувание…
Това беше…
Самият той.
Д’Кортни.
И двамата. Две лица, слели се в едно. Бен Д’Кортни. Крей Райх.
Д’Кортни-Райх. Д’Р.
Беше неспособен да проговори. Беше неспособен да помръдне. Нямаше нито време, нито пространство, нито материя. Не беше останало нищо, освен умиращият разум.
Татко?
Сине.
Ти и аз сме едно? Двамата сме едно цяло. Баща и син?
Да.
Не мога да разбера… Какво се е случило?
Ти изгуби играта, Бен.
Коя игра? „Сардина“?
Космическата игра.
Аз спечелих. Спечелих. Целият свят беше мой. Аз…
И следователно ти губиш. Ние губим.
Какво губим?
Шанса да оцелеем.
Не разбирам. Не мога да разбера.
Моята половина от нас разбира, Бен. И ти щеше да разбереш, ако не беше ме прогонил от себе си.