Как съм те прогонил?
С всичко онова, което е гнило, извратено, порочно в теб.
И това ми го казваш ти? Ти, който ме предаде, който се опита да ме убие?
Това беше един обмислен акт, Бен. Трябваше да те унищожа, преди да си успял да унищожиш и двама ни. Беше нужно за оцеляването ни, Бен. Трябваше да ти помогна да загубиш света, за да спечелиш играта.
Каква игра? Каква е тази Космическа игра?
Лабиринтът… безизходицата… цялата вселена, сътворена като загадка, която трябва да решим… Галактиките, звездите, Слънцето, планетите… светът, какъвто го познавахме. Ние сме единствената-реалност. Всичко останало е илюзия… кукли, марионетки, декори… измислени страстп. Това беше една измислена реалност, която ние трябваше да разгадаем.
Но аз я завладях. Тя беше моя.
Но не успя да я разгадаеш. Никога няма да разберем какво е решението, но то в никой случайно е кражба, насилие, омраза, алчност, убийство, мародерство. Ти се провали и сега всичко е унищожено, разградено…
Но какво ще стане с нас?
И ние сме унищожени. Опитах се да те предупредя. Опитах се да те спра. Но не успяхме да издържим изпита.
Но защо? Защо? Кои сме ние? Какви сме?
Кой знае? Знаело ли е семето кое е или какво е, щом не е успяло да попадне в плодородна почва? Има ли значение кои сме и какви сме? Ние се провалихме. Изпитът свърши. И с нас е свършено.
Не!
Вероятно, ако я бяхме разгадали, Бен, можеше и да остане реална. Но всичко свърши. Реалността се превърна в неосъществена догадка и ти най-сетне се събуждаш… в нищото.
Ще се върнем назад! Пак ще опитаме!
Няма връщане назад. Това е краят.
Ще намерим начин. Трябва да има начин… Няма никакъв начин.
Това е краят.
Това беше краят. Следваше… Унищожението.
17.
Откриха двамата мъже на другата сутрин, в горния край на острова, в парка до стария Харлемски канал. И единият, и другият се бяха лутали през цялата нощ, по наземни пътища и небесни магистрали, без да осъзнават накъде вървят, и все пак се бяха привличали непреодолимо един към друг като две намагнетизирани игли, плаващи по повърхността на затлачено с водорасли езеро.
Пауъл седеше със скръстени крака върху мократа трева. Лицето му бе повяхнало и безжизнено, дишането му почти бе спряло, пулсът му едва се долавяше. Стискаше Райх в желязна хватка. Райх се бе свил на топка като зародиш.
Веднага откараха Пауъл в дома му на „Хъдсън Рамп“, където целият научен екип от лабораторията на Съюза се потеше на смени над него и се поздравяваше с първото успешно осъществяване на Групова трансфузия на енергия в цялата история на Съюза на есперите. С Райх не бързаха толкова. Когато му дойде времето, безчувственото му тяло бе закарано по етапен ред в болницата „Кингстън“ за Унищожение.
Минаха седем дни.
На осмия ден Пауъл стана, изкъпа се, облече се, влезе в единоборство с медицинските сестри, удържа победа и излезе от къщата. Отби се само в „Сюкр & Сие“, откъдето се появи с огромен, тайнствен пакет, и после продължи към управлението, за да представи личния си отчет на главния прокурор Краб. Преди да се качи при него, надникна в кабинета на Бек.
Здравей, Джакс.
Радвам се (и те проклинам) да те видя, Линк.
Проклинаш ме?
Обзаложих се на петдесет кредита, че ще пазиш леглото до другата сряда.
Губиш. Моз прие ли мотивите за убийството на Д’Кортни?
От край до край. Делото продължи само час. Райх е предаден на Унищожение.
Чудесно. Е, време е да отида и обясня всичко на Краб.
Какво е това в ръката ти.
Подарък.
За мен?
Не днес. Ето ти материал за размишления.
Пауъл се качи до абаносово-сребристия кабинет на Краб, почука на вратата, чу властното „Да!“ и влезе. Краб беше подобаващо любезен, но резервиран. Случаят Д’Кортни не бе допринесъл за подобряването на отношенията му с Пауъл. Развръзката бе дошла като допълнителен удар.
— Това беше един изключително сложен случай, сър — започна Пауъл внимателно. — Никой от нас не успя да го разгадае и никой от нас не бива да бъде обвиняван. Виждате ли, сър, дори самият Райх не е съзнавал защо е убил Д’Кортни. Единственият, който успя да проумее случая, беше компютърът прокурор, а ние си помислихме, че си прави шеги.
— Оная машина? Разбрала?
— Да, сър. Когато за пръв път вкарахме окончателните данни, компютърът ни каза, че няма достатъчно доказателства за „емоционални подбуди“. Всички бяхме предварително убедени, че мотивите са лично облагодетелстване. Райх също. Естествено беше да предположим, че компютърът се занася, и настояхме пресмятанията му да се базират на личното облагодетелстване. И сбъркахме…