— И какво направихте?
— Използвахме една мярка, наречена Групова трансфузия на енергия, сър. Трудно е да се обясни, но ще се опитам. Психиката на всяко човешко същество е съставена от латентна и активизирана енергия. Латентната енергия е нашият резерв… неоползотворените естествени възможности на нашия мозък. Активизираната енергия е онази част от латентната енергия, която мобилизираме и вкарваме в употреба. Повечето хора използват само малка част от латентната си енергия.
— Разбирам.
— Когато Съюзът на есперите реши да приложи Групова трансфузия на енергия, всеки еспер отваря, тъй да се каже, психиката си и влага латентната си енергия в нещо като банка. Един-единствен еспер започва да черпи от тази банка и става жив проводник на латентна енергия. Той я натрупва в себе си и я вкарва в употреба. Може да постигне огромни резултати… ако успее да я овладее. Това е една трудна и опасна операция. Все едно да полетиш към Луната с пръчка динамит, завряна в… ъъъ… яхнал сноп динамитени пръчки…
Изведнъж Краб се ухили.
— Съжалявам, че не съм надзъртач — каза той. — Много ми се ще да видя действителния образ в главата ви.
— Опасявам се, че вече го видяхте, сър.
Пауъл също се ухили. За пръв път между двамата се установяваше разбирателство.
— Необходимо беше — продължи Пауъл — да срещнем Райх с Човека без лице. Трябваше да го накараме да види истината, за да можем и ние да се доберем до нея. Като използвах натрупаната латентна енергия, изградих в Райх една обща невропатологична представа… илюзията, че единствено той в света е реален.
— Но аз… Това често ли се среща?
— О, да, сър. Това е една от най-баналните форми на искейпизъм. Когато животът стане прекалено труден, човек е склонен да търси спасение в идеята, че всичко е илюзия… една огромна измислица. В Райх вече бяха заложени кълновете на тази слабост. Аз просто ги стимулирах и дадох възможност на Райх да победи самия себе си. Животът му ставаше прекалено труден и аз го убедих да повярва, че Вселената е една измислица… мистификация. След това разруших всичко, пласт след пласт. Накарах го да повярва, че загадката престава да съществува, че проверката е приключила. И оставих Райх сам с Човека без лице. Той се взря в лицето му и видя себе си и своя баща… и ние разбрахме всичко, което ни трябваше.
Пауъл взе пакета и стана. Краб скочи на крака и го придружи до вратата, поставил дружелюбно ръка върху рамото му.
— Свършили сте феноменална работа, Пауъл, Наистина феноменална. Просто нямам думи… Трябва да е чудесно да си еспер.
— Чудесно и ужасно, сър.
— Сигурно сте много щастлив.
— Щастлив ли? — Пауъл се спря на вратата и погледна към Краб. — Щяхте ли да сте щастлив, сър, ако цял живот трябваше да живеете в болница?
— Болница?
— Ето къде прекарваме живота си… Всички ние. В психиатричното отделение. Без надежда за бягство… за спасение. Бъдете благодарен, че не сте надзъртач, сър. Бъдете благодарен, че виждате човека само отвън. Бъдете благодарен, че никога не виждате неговите страсти, омразата, завистта, злобата, болката… Бъдете благодарен, че рядко виждате неговата отвратителна, истинска същност. Светът ще бъде прекрасно място, когато всички станат надзъртачи и всички бъдат коригирани… Но дотогава бъдете благодарен, че сте сляп.
Излезе от управлението, нае една кабина и отлетя на север към болницата „Кингстън“. Седеше в кабината с пакета на колене, гледаше надолу към великолепната долина на Хъдсън и си свирукаше някаква усукана мелодия. По едно време се ухили и си каза: „Ха! Големи работи му изприказвах на Краб. Но трябваше да затвърдя добрите ни отношения. Сега ще съжалява надзъртачите… и ще бъде приятелски настроен.“
Показа се и болницата „Кингстън“, разположена върху огромен, идеално поддържан хълмист парк. Солариуми, басейни, морави, спортни площадки — всичко беше в изящен неокласически стил. Докато се спускаше, Пауъл успя да зърне някои от пациентите и служителите — всички бяха с бронзов загар, жизнени, смееха се и играеха. Сети се за строгите мерки, които Управителният съвет беше принуден да прилага, за да предотврати превръщането на „Кингстън“ във втори Спейсланд. Прекалено много симуланти от висшето общество се опитваха да постъпят в болницата.
Пауъл отиде на гишето за информация, разбра къде се намира Барбара Д’Кортни и тръгна през парка. Все още беше слаб, но изпитваше желание да прескача плетове и порти, да се надбягва. Беше се надигнал след седемдневното си безсилие с един въпрос — един въпрос, който трябваше да зададе на Барбара. Чувстваше се въодушевен, Видяха се едновременно. Разделяше ги широка поляна, заобиколена от естествени тераси и великолепни градини. Махайки с ръка, тя се спусна към него и той се затича към нея. После, когато се доближиха един до друг, и двамата бяха обзети от свян. Спряха се на няколко крачки, без да смеят да срещнат погледите си.