— Здравей.
— Здравей, Барбара.
— Аз… Хайде да отидем на сянка, искаш ли?
Тръгнаха към стената на терасата. Пауъл я погледна крадешком. Сега отново беше жива… толкова жива никога не бе я виждал. И хлапашкото й изражение — изражението, което мислеше, че е етап от нейното Deja eprouve развитие — се бе запазило. Изглеждаше неописуемо игрива, жизнерадостна, очарователна. Но сега беше голяма. Тази Барбара не познаваше.
— Изписват ме тази вечер — каза тя.
— Зная.
— Страшно съм ти благодарна за всичко, което…
— Моля те, не говори така.
— За всичко, което направи за мен — твърдо продължи тя. Седнаха на една каменна пейка. Погледна го със сериозни очи. — Искам да ти кажа, че съм много благодарна.
— Моля те, Барбара. Плашиш ме.
— Така ли?
— Познавах те толкова отблизо като… ами като дете. Сега…
— Сега пак съм голяма.
— Да.
— Трябва по-добре да ме опознаеш. — Усмихна му се любезно. — Да кажем… Чай утре в пет.
— В пет…
— Неофициално. Не си слагай костюм.
— Слушай — каза Пауъл отчаяно. — Толкова пъти съм ти помагал да се обличаш. И да се решиш. И да си миеш зъбите.
Тя махна весело с ръка.
— А маниерите ти при хранене бяха направо ужасни. Обичаше риба и мразеше агнешко. Веднъж ме уцели в окото с една пържола.
— Това е било преди сто години, мистър Пауъл.
— Това беше преди две седмици, мис Д’Кортни.
Тя се изправи — самото олицетворение на достойнството.
— Наистина, мистър Пауъл. Струва ми се, че е най-добре да приключим този разговор. Щом сте решили, че трябва да ми отправяте хронографични обиди… — Тя млъкна и го погледна. Хлапето пак се показа на лицето й. — Хронографични ли казах? — попита тя. Той пусна пакета и я прегърна.
— Мистър Пауъл, мистър Пауъл, мистър Пауъл… — зашепна тя. — Здравей, мистър Пауъл…
— Господи, Барбара… Баба, скъпа. За момент си помислих, че наистина говориш сериозно.
— Връщах си за това, че си голям.
— Винаги си била отмъстително хлапе.
— Винаги си бил лош татко. — Тя се отдръпна назад и го изгледа. — Какъв си в действителност? Какви сме и двамата? Ще имаме ли време да разберем?
— Време ли?
— Преди да… Надзърни. Не мога да го кажа.
— Не, скъпа. Трябва да ми го кажеш.
— Мери Нойс ми разказа. Всичко.
— О! Така ли?
Барбара кимна.
— Но аз нямам нищо против. Нищо против. Тя беше права. Готова съм всичко да приема. Дори и да не можеш да се ожениш за мен…
Той се засмя. Въодушевлението му стана неудържимо.
— Не е необходимо нищо да приемаш — каза той. — Седни. Искам да ти задам един въпрос.
Тя седна. В скута му.
— Трябва да се върнем в онази нощ — каза той.
— У Мария Бомонт?
Той кимна.
— Трудно ми е да говоря за това.
— Няма да отнеме повече от минута. И така… Ти си в леглото си. Спиш. Изведнъж се събуждаш и изтичваш в орхидеената стая. Помниш ли останалото…?
— Помня.
— Един въпрос. Какъв беше викът, който те събуди?
— Знаеш.
— Зная, но искам ти да ми го кажеш. Кажи го на глас.
— Смяташ ли… смяташ ли, че отново ще изпадна в истерия?
— Няма. Просто го кажи.
След дълга пауза тя промълви едва чуто:
— Помощ, Барбара.
Той отново кимна.
— Кой извика това?
— Ами това беше… — изведнъж млъкна.
— Не е бил Бен Райх. Той не би викал за помощ. Не е имал нужда от помощ. Кой имаше нужда от помощ?
— Моят… Моят баща.
— Но той не е могъл да говори, Барбара. Рак… Нямал е ларинкс. И дума не е могъл да продума.
— Но аз го чух.
— Ти си надзърнала в него.
Тя го изгледа. После поклати глава.
— Не, аз…
— Надзърнала си в него — повтори Пауъл нежно. — Ти си латентен еспер. Баща ти те е повикал чрез телепатия. Ако не бях такова говедо и не мислех само за Райх, отдавна щях да се сетя. Без да го знаеш, ти през цялото време, докато беше вкъщи, надзърташе в мен и Мери.
Тя не можеше да го осъзнае.
Обичаш ли ме? — предаде й той.
— Обичам те, разбира се — промълви тя, — но ми се струва, че измисляш оправдания за…
— Кой те попита?
— Какво да ме попита?
— Дали ме обичаш.
— Нали ти току-що… — Спря се, после поде отново.
— Ти каза… Т-ти…
— Не го КАЗАХ. Сега разбираш ли. Няма да е необходимо да се примиряваме с каквото и да е, освен с нас самите.
След няколко секунди, както им се стори, а всъщност след половин час, те се пуснаха, стреснати от силния трясък, който се чу на терасата над главите им. Погледнаха учудено нагоре.