Върху каменната стена се появи някакво голо същество, което бръщолевеше неразбираемо, крещеше и се тресеше. Прекатури се през ръба, свлече се надолу през цветните лехи и се стовари на поляната, като продължаваше да пищи и да се гърчи, сякаш през нервната му система непрекъснато преминаваше електрически ток. Беше Бен Райх, почти неузнаваем, поел по пътя към Унищожението.
Пауъл дръпна Барбара към себе си, тъй че да е с гръб към Райх. Хвана я за брадичката и каза:
— Ти нали си още мойто момиче?
Тя кимна.
— Не искам да гледаш това. Не е опасно, но не е за малки момичета. Изтичай сега в стаята си и ме чакай там. Нали си добро момиче? Браво… Тичай сега! Бързо!
Тя сграбчи ръката му, целуна я и се затича през поляната, без ни веднъж да се обърне назад. Пауъл я проследи как се отдалечава, после се обърна и спря поглед върху Райх.
Когато човек е подложен на Унищожение в болницата „Кингстън“, разрушава се цялата му психика. Серията от осмозни инжекции започва с най-горните слоеве на кортикалните нервни възли и продължава бавно надолу, изключвайки всички връзки, изтривайки цялата памет, разрушавайки частица по частица душевността, изграждана още от рождение. И докато психиката се разпада, всяка частица излъчва своя заряд от енергия, превръщайки цялото тяло във въртоп от разтърсващи дисоциации.
Но не в това се състои наказанието; не това е най-страшното при Унищожението. Ужасът идва от факта, че през цялото време съзнанието остава будно; че докато психиката се заличава, съзнанието усеща как стъпка по стъпка се връща назад към небитието, докато накрая и то изчезва в очакване на своето прераждане. За разума това е едно вечно сбогуване, безутешна скръб при безкрайно погребение. И в примигващите, потръпващи очи на Бен Райх Пауъл видя осъзнаването… болката… трагичното отчаяние.
— Как, по дяволите, е паднал там долу? Вързан ли трябва да го държим? — Д-р Джиймс подаде глава от терасата. — О, здравейте, Пауъл. Това е един ваш приятел. Помните ли го?
— Съвсем ясно.
Джиймс заговори през рамо.
— Слезте долу на поляната и го приберете. Аз ще го държа под око. — Обърна се към Пауъл. — Голям юнак е. Възлагаме му велики надежди.
Райх измуча и потрепери.
— Как върви лечението?
— Чудесно. Толкова е силен, че всичко ще понесе. Ускоряваме процедурата. Би трябвало да е готов за прераждане след година.
— Чакам го с нетърпение. Имаме нужда от хора като Райх. Щеше да е грехота да го загубим.
— Да го загубим? Че как може? Да не мислите, че едно малко падане…
— Не, друго имах предвид. Преди триста-четиристотин години полицаите са залавяли хора като Райх просто за да ги убиват. Смъртно наказание — така са му викали.
— Не може да бъде.
— Честна дума.
— Но това е абсурдно. Ако един човек е достатъчно талантлив и смел, за да застраши обществото, то той е очевидно над средното равнище. Той трябва да се запази. Поправя се и се превръща в положителна величина. Защо е нужно да се изхвърля? Ако това стане практика, ще останат само овцете.
— Не зная. Може би в онези дни са искали да има само овце.
Служителите изтичаха през поляната и вдигнаха Райх. Той се съпротивяваше и крещеше. Укротиха го с ловките и безопасни хватки от практикуваното в „Кингстън“ джудо и внимателно провериха да няма нещо счупено или навехнато. Като се увериха, че нищо му няма, се приготвиха да го отведат.
— Един момент — извика Пауъл.
Върна се при каменната пейка, взе мистериозния пакет и махна опаковката. Това бе най-луксозната кутия с шоколадови бонбони на „Сюкр & Сие“. Занесе я на Унищожения човек и му я подаде.
— Това е подарък за теб, Бен. Заповядай.
Съществото изгледа Пауъл навъсено, след това и кутията. Накрая протегна ръце и пое непохватно подаръка.
— Ха, та аз съм просто негова бавачка, дявол да го вземе — промърмори Пауъл. — Всички ние сме бавачки на този луд свят. Струва ли си?
Изведнъж от хаоса в Райх долетя:
Пауъл — надзъртач — Пауъл — приятел — Пауъл — приятел…
Беше толкова неочаквано, толкова изненадващо, толкова прочувствено и признателно, че Пауъл се трогна до сълзи. Опита се да се усмихне, после се обърна и тръгна през ливадата към болницата.
Чуйте ме — провикна се той от радост. — Чуйте ме, не-еспери! Трябва да разберете какво значи това. Трябва да го почувствате. Трябва да съборите стената. Трябва да разкъсате завесите. Ние виждаме истината, която вие не можете да видите. Че в човек няма нищо друго, освен любов и вяра, смелост и доброта, щедрост и готовност за саможертва. Всичко останало е само стената на вашата слепота. Но един ден ние всички ще бъдем с един разум и с едно сърце…