— Не, нищо, но благодаря много.
— Престъпник, но щедър — това съм аз — Райх се усмихна, докато ставаше да си ходи. Не предложи да си стиснат ръцете.
— Мистър Райх! — неочаквано извика Тейт.
Райх се обърна при вратата.
— Виковете насън ще продължат. Човекът без лице не е символ на смъртта.
Какво? О, боже! Кошмарите ли? Пак? Проклет надзъртач! Как пък успя да разбереш? Как…
— Не ставайте смешен. Мислите ли, че можете да играете на сляпа баба с еспер I степен?
Кой играе бе, копеле? Какви са тези кошмари?
— Не, мистър Райх. Няма да ви кажа. Съмнявам се дали някой друг освен еспер I степен може да ви каже и, естествено, няма да се осмелите да се консултирате с друг след днешния разговор.
За бога, човече! Няма ли да ми помогнете?
— Не, мистър Райх — Тейт се ухили злобно. — Това е моето малко оръжие. Ще поддържа равновесието между нас. Баланс на силите, нали разбирате. Взаимната зависимост осигурява взаимното доверие. Престъпник, но еспер… това съм аз.
Подобно на всички еспери от висшия клас Линкълн Пауъл, доктор на науките, I степен, живееше в самостоятелна къща. Не ставаше въпрос за показен лукс — проблемът беше по-скоро в необходимостта от уединение. Въпреки че предаването на мисли бе твърде слабо, за да проникне през тухлена стена, стандартният пластмасов апартамент представляваше прекалено крехка преграда. За един еспер животът в такава клетка в някой многолюден блок би бил същински ад от оголени емоции.
Полицейският префект Линкълн Пауъл можеше да си позволи една малка, облицована с варовик двуетажна къща на „Хъдсън Рамп“ с изглед към Норт Ривър. Имаше само четири стаи: на горния етаж бяха спалнята и кабинетът, а на долния — всекидневната и кухнята. Нямаше постоянен слуга, защото като повечето висшестоящи еспери Пауъл се нуждаеше от повече самостоятелност. Предпочиташе сам да се грижи за себе си. Сега беше в кухнята, набираше програмата на автомата за напитки за събирането довечера и си свирукаше някаква тъжна, странна мелодия.
Той беше строен, близо четирийсетгодишен мъж, висок, малко тромав, с бавни, спокойни движения. Широката му уста сякаш беше готова всеки момент да се разтегне в усмивка, но в момента лицето му изразяваше горчиво разочарование. Сега се укоряваше за глупостите и безразсъдствата, които вършеше под влияние на най-лошия си порок.
Най-характерната черта на един еспер е отзивчивостта. Неговата личност винаги се нагажда към околната среда. Проблемът на Пауъл беше в прекалено развитото му чувство за хумор, от което идваше и неизменно прекалената отзивчивост. Страдаше от пристъпи на, както сам го наричаше, „синдрома на лъжливото овчарче“. Например задават на Линкълн Пауъл един съвсем безобиден въпрос, а отговора дава лъжливото овчарче. Развинтената му фантазия сътворяваше най-небивали измислици, а той ги поднасяше с напълно искрен и сериозен тон. Беше неспособен да обуздае лъжеца в себе си.
Ето и днес следобед полицейският комисар Краб бе направил запитване за един обикновен случай на изнудване и просто защото погрешно бе произнесъл едно име, Пауъл се бе вдъхновил и съчинил цял разказ, в който имаше и мнимо престъпление, и среднощно нападение, и проявен героизъм от един въображаем лейтенант Копеник. И сега комисарят искаше да награди лейтенант Копеник с медал.
— Лъжливо овчарче. — промърмори Пауъл ядно, — повръща ми се от теб.
На вратата се звънна. Пауъл погледна часовника си учудено (беше твърде рано за гостите) и после отправи сигнала Отвори се в до диез към телепатичния сензор на ключалката. Тя реагира на мисловната му схема подобно на камертон, който зазвуча при подаването на съответния тон, и външната врата плавно се отвори.
Изведнъж го връхлетяха познати сетивни усещания:
сняг / мента / лалета / тафта.
Мери Нойс! Да не би да си дошла да помогнеш на бедния ерген да се подготви за събирането? Бъди благословена!
Надявах се, че ще имаш нужда от мен, Линк.
Всеки домакин има нужда от домакиня, Мери, какви канапета да измисля? s.o.s?
Открила съм една нова рецепта. Сама ще ги приготвя. Печени хапки със специални подправки и…
И?
Това не се казва, любов моя.
Тя влезе в кухнята — ниско на ръст момиче, но с възвишен и впечатляващ ум; с мургава външност, но с бяла като скреж душевност. Нещо като монахиня в бяло, въпреки смуглата й кожа. Но умът е този, който е реален — човек е това, което мисли.