— За пенсия. За двете най-жалки деденца, които съм виждала в живота си. Дай да вдигнем една веранда на депото, та да можете да се люлеете на нея.
— Хайде стига, Лилиан.
— Предавате се точно както иска Саботьора.
Хенеси се обърна към Мауъри и го попита със слаба надежда в гласа си:
— Има ли някакъв шанс да укрепим тези стълбове?
— Зимата наближава – промърмори Мауъри. – Тихоокеанските бури ще ни ударят, а водата вече се качва.
— Господин Мауъри? – тихо подхвърли Лилиан през зъби. – В какъв цвят бихте искали да боядисат люлеещия ви се стол?
— Не разбирате, млада лейди!
— Разбирам разликата между това да вдигнеш ръце и да се бориш,
Мауъри заби поглед в килима.
— Отговорете на баща ми! – настоя Лилиан. – Има ли някакъв шанс да се укрепят тези стълбове, преди да са се срутили?
Мауъри примига. Издърпа от ръкава си огромна носна кърпа и избърса очите си.
— Бихме могли да се опитаме да отклоним течението.
— Как?
— Пускаме насипи от брега. Укрепваме го с трошляк. И набиваме трошляк над и под стълбовете. Същото двойно укрепване, което малкото коп… трябваше да постави. Бихме могли да се опитаме с фланци, предполагам. – Вдигна молив от масата и вяло надраска скица на отклонители на реката, отбиващи течението покрай стълбовете.
— Но това е само временна мярка – възрази мрачно Хенеси. – До първия порой. А дългосрочната?
— Дългосрочно, бихме могли да се опитаме някак да увеличим дълбочината на основите на стълбовете. Чак до скалната основа, ако можем да я локализираме. Но най-малко под дълбочината на подравянето.
— Но стълбовете вече са поставени – изпъшка Хенеси.
— Знам. – Мауъри извърна поглед към Лилиан. – Виждате ли, мис Лилиан, би трябвало да потопим всички нови кесони*, за да разкопаят миньорите. Надраска скица, която показваше основата на стълбовете, обкръжена от непромокаеми камери, в които мъжете можеха да работят под реката. – Но преди дори да започнем да потапяме кесоните, ще трябва да вдигам шлюзове, временна защита около стълбовете, за да задържим реката настрани, тук и тук. Виждате ли? Нямаме нужното време.
[* Инженерни съоръжения за работа под вода – Б.пр.]
Хвърли молива и се пресегна за бастуна си. Преди Мауъри да успее да стане, Бел се надвеси над него и заби пръст в скицата.
— Тези „шлюзове“ приличат на онези фланци. Биха ли могли шлюзовете да отклонят потока?
— Разбира се! – сопна се Мауъри. – Но работата е, че…
Гласът на стария инженер секна на средата на изречението. Очите му блеснаха, вторачени в скицата. Бутна бастуна настрана и награби молив.
Айзък Бел тикна пред него чист лист хартия. Мауъри зарисува трескаво.
— Погледни тук, Озгуд! По дяволите с временната мярка. Ще построим направо кесоните. Оформяме шлюзовете така, че да действат и като отклонители на потока. По-добре от фланци, като си помислиш.
— Срок? – попита Хенеси.
— Най-малко две седмици, денонощно, за да монтираме шлюзовете. Може би три.
— Времето се влошава.
— Ще ми трябва всеки работник, който можеш да заделиш.
— Имам хиляда на възела, които седят без работа.
— Ще сипем трошляк тук и тук, укрепваме брега.
— Моли се само да нямаме порой.
— Тук изпъваме отклоняващата дига…
Нито строителят на мостове, нито президентът на железницата забелязаха, когато Айзък Бел и Лилиан Хенеси безшумно се оттеглиха от разговора, превърнал се в разгорещен спор между професионалисти.
— Браво, Лилиан. Размърда им мозъците.
— Осъзнах, че няма да е зле да осигуря финансовото си бъдеще, ако ще ме ухажва безпаричен детектив.
— Би ли ти харесало това?
— Мисля, че да, Айзък.
— Повече, отколкото кандидат за президент?
— Нещо ми подсказва, че би било далеч по-възбуждащо.
— В такъв случай имам добра новина за теб. Телеграфирах на Арчи да дойде да ме замести.
— Арчи идва тук? – Тя стисна ръцете му. – О, Айзък, благодаря ти. Това е чудесно.
Русите мустаци на Бел се разтеглиха в първата безгрижна усмивка, откакто бяха разкрили заложената катастрофа с подложените на саботаж стълбове.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да го разсейваш прекалено. Все още не сме заловили Саботьора.
— Но щом Арчи се заема с нещата тук, ти къде отиваш?
— Уолстрийт.
*** XLIII ***
Айзък Бел прекоси континента само за четири дни и половина. Взимаше свръхбързи експреси, когато можеше и чартираше специални композиции, когато влаковете вървяха бавно. Последният бърз преход направи на „Бродуей експрес“, гордо наречен така заради широкото железопътно платно с четири коловоза, простряло се между Чикаго и Ню Йорк.