— Наистина съм объркан – отвърна Бел. – Кой сте вие, сър?
— Андрю Рубенов. – Мъжът протегна ръка. – А вие сте Айзък Бел.
— Откъде знаете? – попита изненадан Бел.
— Чисто съвпадение. Не е съвпадение, че ви разпознах. Просто съвпадение, че ви видях да стоите тук. И изглеждате объркан.
— Но как ме познахте?
— Снимката ви.
Бел съзнателно отбягваше фотографи. Както беше напомнил на Марион, за един детектив не беше от полза лицето му да е познато.
Рубенов се усмихна разбиращо.
— Не се притеснявайте. Виждал съм снимката ви на бюрото на баща ви.
— Аха. Имал сте бизнес с баща ми,
Рубенов завъртя длан в жест „и да, и не“.
— Съветваме се понякога.
— Банкер ли сте?
— Така казват – отвърна той. – Всъщност, когато пристигнах от Русия, не се впечатлих от долен Ийстсайд на Ню Йорк, затова взех влак през страната. В Сан Франциско отворих бар. След това срещнах едно хубаво момиче, чийто баща притежаваше банка, а останалото е много приятна история.
— Бихте ли приели да обядвате с мен? – попита го Айзък Бел. – Трябва да поговоря с някой банкер.
— Вече съм уговорил обяд. Но имаме време за чай в офиса ми.
Офисите на Рубенов се намираха на ъгъла на Ректор стрийт, която беше блокирана от полиция. Причината се оказа безопасното вдигане на някакъв роял от електрическа товарна кола до петия етаж, където бяха свалили прозореца. Отвореният прозорец беше на Рубенов и той покани детектива да влезе, без да обръща внимание на бъркотията. През зейналия отвор в стената първо лъхна студен полъх от река Хъдсън, а след това голямото черно пиано се люшна вътре, придружено от виковете на носачите. Секретарката с вид на почтена матрона им донесе чай във високи стакани.
Бел обясни мисията си.
— Значи изобщо не е съвпадение – каза Рубенов. – Рано или късно щяхте да ме намерите, след като другите ви посочеха вратата. Това, че ви познах, спестява време и ядове.
— Благодарен съм за помощта ви – отвърна Бел – При Морган не стигнах до никъде. Шефът го няма.
— Банкерите се държат като клан – обясни Рубенов – Откровеничат само помежду си, въпреки че изпиват взаимна неприязън и недоверчивост. Елегантните банкери на Бостън не обичат наглите нюйоркчани. Протестантите не вярват на немските евреи. Немските евреи не обичат руските евреи като мен. Неприязънта и недоверието карат света да се върти. Но стига философия. Какво точно искате да знаете?
— Всички са съгласни, че Озгуд Хенеси е неуязвим. Така ли е?
— Питайте баща си.
— Моля, сър?
— Чухте ме – каза той строго. – Не пренебрегвайте най-добрия съвет, който можете да получите в Ню Йорк. Питайте баща си. Предайте му поздравите ми. Не знам дали Хенеси е неуязвим. Допреди година щях да знам, но излязох от железниците. Вложих парите си в автомобилите и киното. Лек ден, Айзък.
Стана и отиде до пианото.
— Ще ви посвиря за довиждане.
Бел не искаше да пътува до Бостън, за да пита баща си. Искаше да получи отговорите си тук и сега от Рубенов, когото заподозря, че знае повече, отколкото признава.
— Носачите тъкмо излязоха. Не трябва ли първо да го настроите?
В отговор ръцете на Рубенов пробягаха по клавишите и четири акорда изригнаха в съвършено съзвучие.
Господин Мейсън и господин Хемлин правят пиана, които трябва да пуснеш от Ниагарския водопад, преди да ти се наложи да ги акордираш… Баща ви, млади Айзък. Идете да поговорите с баща си.
Бел взе метрото до Гранд Сентръл терминал, телеграфира на баща си, че идва и се качи на прочутия експрес „Белия влак“ на железница „Ню Инглънд“. Помнеше го добре от студентските си дни, когато се возеше на него до Ню Хейвън. Бяха нарекли лъскавия експрес „Призрачния влак“.
Шест часа по-късно слезе на новата Южна гара на Бостън, гигантски храм от розов мрамор, посветен на мощта на железницата. Взе асансьора до горния пети етаж на гарата и се отби в бостънския офис на Ван Дорн. Баща му бе отговорил с телеграма: „Надявам се да можеш да останеш с мен.“ Докато стигне до градската къща в стил „гръцки ренесанс“ на площад Луизбърг, беше минало девет.
Падрейк Райли, престарелият иконом, който се беше грижил за къщата още преди раждането на Айзък, отвори лъскавата предна врата. Поздравиха се топло.
— Баща ви е на масата – каза Райли. – Помислих, че може би ще ви е приятна една късна вечеря.
— Огладнял съм – призна Бел. – Как е той?
— Същият си е – отвърна Райли, дискретен както винаги.
Бел се спря в гостната.
— Пожелай ми късмет – промълви той на портрета на майка си. След това изправи рамене и влезе в трапезарията, където високата слаба фигура на баща му се изправи като щъркел от стола си в челото на масата.