— Не. Наш е. Просто го събаряме и го местим по линията, където ни потрябва.
— Защо не учредихте своя дъскорезница, както сте правили преди?
— Защото мостът беше далече напред от останалата част от трасето. Тези хора вече работеха. Изглеждаше най-бързият начин да се свърши работата. Това е всичко, което мога да ти кажа.
— Между другото, виждали ли сте сенатор Кинкейд днес?
— Не, от вчера не съм го виждал. Ако си толкова заинтригуван от дъскорезното предприятие, защо не се качиш горе да го видиш?
— Точно там отивам.
Лилиан скочи от стола си.
— Ще дойда с теб!
— Не! – отвърнаха едновременно Арчи Абът и Озгуд Хенеси.
Баща й удари с юмрук по масата за повече тежест. Арчи й предложи грабваща сърцето усмивка и извинение.
— Бих искал да дойдеш с мен, Лилиан, но политиката на Ван Дорн…
— Знам. Вече го чух. Не водите приятели на престрелки.
*** XLVI ***
Джеймс Дашууд разпозна манастира „Сейнт Суидън” от податката, изтървана от оратора на Женското християнско въздържателно дружество, капитан Уили Ейбрамс, който му бе казал, че много са се разпрострели.
Границите му обхващаха хиляда и триста квадратни акра, ширнали се от подножията на планината Санта Лусия до скалите над Тихият океан. Разкалян път, на километри от най-близкото градче, водеше през железни порти на нагънато плато, засадено с градини с плодни дървета, орехи и лозя. Църквата беше скромна съвременна сграда с прозорци от цветно стъкло. Ниски каменни здания в същия стил подслоняваха монасите. Не обърнаха внимание на Джеймс, когато ги попита за дошъл наскоро ковач на име Джим Хигинс.
Монасите в широки раса го подминаваха все едно, че не съществуваше. Тези, които събираха гроздето и орехите, продължаваха да работят, каквото и да им кажеше. Най-сетне един го съжали, взе пръчка и надраска в калта: „Клетва за мълчание“.
Дашууд взе пръчката и надраска: „Ковач?“
Монахът посочи към няколко плевника и навеси срещу спалните. Дашууд се запъти натам, чу далечно дрънчене на чук върху желязо и ускори крачките си. Заобиколи един плевник и видя тънък димен стълб, издигащ се между клоните на кестен. Хигинс се беше изгърбил и очукваше конска подкова на рога на наковалнята.
Носеше кафяво расо под кожената си престилка. Главата му беше гола под студения дъжд. В расото ковачът му се стори по-едър, отколкото го помнеше. В едната си яка ръка стискаше масивен чук, а в другата – дълги клещи, които държаха нажеженото до червено желязо. Когато вдигна очи и го видя в костюма и пътната чанта, сякаш едва потисна импулса си да побегне.
Вместо това го изгледа дълго и навъсено.
— Надявам се, че не си дал клетва за мълчание като другите – каза Дашууд.
— Само послушник съм. Как ме намери?
— Когато чух, че си спрял пиенето, отидох на събранията на въздържателите.
Хигинс изсумтя – къде на смях, къде ядосано.
— Мислех, че манастир ще е последното място, където ще ме намери Ван Дорн.
— Беше уплашен от рисунката, която ти показах.
Хигинс вдигна нажежената подкова в клещите си.
— Май съм сбъркал…
— Позна го, нали?
Хигинс хвърли подковата във ведро с вода.
— Името ти е Джеймс, нали?
— Да. И двамата сме Джим.
— Не, ти си Джеймс, аз съм Джим… — Подпря клещите на наковалнята и остави чука до тях. – Ела, Джеймс. Ще те разведа.
Джим Хигинс закрачи тежко надолу към брега. Джеймс Дашууд го последва. Настигна го и продължиха заедно, докато се наложи да спрат на ронливия ръб на стръмнината. Тихия океан се просна пред очите им, сив и застрашителен под снишеното небе. Дашууд погледна надолу и стомахът му се сви. На сто метра от тях океанът връхлиташе с грохот по скалистия плаж и мяташе бели пръски нагоре. Дали Хигинс го беше подмамил на тази самота стръмнина, за да го хвърли долу на смърт?
— От доста време знаех, че съм се запътил към ада – заговори мрачно ковачът. – Точно затова спрях да пия уиски. Но не помогна. Спрях и бирата. Продължавам обаче да вървя към ада. – Обърна се към Джеймс Дашууд с пламнали очи. – Излязох от кожата си, когато се появи. Уплаши ме и побягнах. Хукнах да се крия.
Джеймс Дашууд се зачуди какво да отговори. Какво щеше да направи Айзък Бел при тези обстоятелства? Да се опита да щракне белезниците на дебелите му китки? Или да го остави да говори?
— Едри риби учредиха този манастир – говореше Хигинс. – Много от тези монаси са богати хора, отказали се от всичко, за да живеят простичко. Знаете ли какво ми каза един от тях?
— Не.
— Каза ми, че върша ковашкия си занаят точно както са го правили в Библията, само дето горя минерални въглища вместо дървени. Казват, че да се работи според писаното в Библията е добре за душите ни.