— Обещавам, ви, че ще го хванем – увери той президента на компанията.
Хенеси се взира известно време в него, сякаш се опитваше да го прецени. След това бавно се отпусна в едно кресло.
— Господин Бел, изпитвам облекчение, че разполагам с помощник от вашия калибър.
Когато Хенеси се обърна към дъщеря си, за да я попита дали е съгласна, забеляза, че тя също наблюдава богатия обигран детектив като че пред нея имаше нова състезателна кола, която се канеше да поиска като подарък от баща си за следващия си рожден ден.
— Синко? – запита той. – Има ли госпожа Бел?
Бел вече беше обърнал внимание на заинтересования поглед на красивата млада дама. Ласкателно, дори изкушаващо, но не го приемаше лично. Лесно можеше да се отгатне защо привлича вниманието й. Със сигурност за нея беше първият мъж, когото баща й не бе успял да сплаши. Но между внезапното й очарование от него и внезапния интерес на баща й да я види задомена с подходяща партия бе настъпил моментът джентълменът да изтъкне намеренията си по най-правилния начин.
— Сгоден съм, скоро ще се оженим – каза той.
— Сгоден, а? Къде е тя?
— Живее в Сан Франциско.
— Как е преживяла земетресението?
— Изгуби дома си – отговори Бел, без да дава допълнителни подробности, въпреки че все още беше жив споменът за внезапно приключилата им първа нощ, когато земетръсът бе запратил леглото през стаята, а пианото на Марион беше паднало през предната стена право на улицата. – Марион остана да се грижи за сираците. Сега, след като за повечето от тях е намерен дом, работи за един от местните вестници.
— Насрочили ли сте дата за сватбата? – попита Хенеси.
— Скоро – отговори Бел.
Лилиан Хенеси изглежда прие „скоро като предизвикателство.
— Доста далеч сме от Сан Франциско.
— Хиляда и шестстотин километра – отвърна Бел.
— По-голямата част от пътя е бавно пълзене из стръмни склонове и безкрайни завои из планините Сискию…
Причината за строежа на тунела при Каскейд, който ще съкрати пътуването дотам с цял ден – прибави, променяйки темата на разговора от дъщери за женене обратно към саботажа. – Което ми напомня, че ще бъде по-удобно, ако разполагам с пропуск за железниците.
— Ще направя нещо повече! – заяви Хенеси и скочи на крака. – Ще си получите пропуска – безусловен пропуск за всеки един влак в страната. Освен това ще ви предоставя собственоръчно написано от мен писмо, с което ви упълномощавам в случай на нужда по всяко време да се снабдите с влак със специално предназначение. Вече работите за железниците.
— Не, сър, работя за господин Ван Дорн. Но обещавам да оползотворя добре пълномощията ви.
— Господин Хенеси ви снабди с криле – каза госпожа Комдън.
— Само ако знаехте накъде да отлетите – Красивата Лилиан се усмихна. – Или при кого.
Когато телеграфният апарат отново започна да трака, Бел кимна на Ван Дорн и двамата тихо излязоха на външната платформа на вагона. През влаковото депо бръснеше студен северен вятър, който вдигаше облаци прах и пепел.
— Ще ми трябват доста от нашите хора – каза Бел.
— Само кажи кога. Някои по-специално
Айзък Бел изреди дълъг списък от имена. Ван Дорн го изслуша, като кимаше одобрително. Когото приключи Бел каза:
— Иска ми се да пренеса управлението на операцията в Сакраменто
— Можех да се обзаложа, че би желал да я преместим в Сан Франциско.
— По лични причини, да. Предпочитам да се възползвам от възможността да бъда в един и същи град с годеницата си. Но Сакраменто разполага с най-бързите железопътни връзки по тихоокеанския бряг и към вътрешността на страната. Възможно ли е да направим първата среща в „Госпожица Ан“?
Ван Дорн не скри изненадата си:
— Защо ти е притрябвало да се срещате в бардак?
— Ако така нареченият Саботьор е решил да се разправи с цялата континентална железница, следователно е престъпник с широки възможности. Не искам силите ни да бъдат забелязвани на публично място, преди да съм разбрал какво знае и откъде го е научил.
— Сигурен съм, че Ан Паунд ще намери местенце за нас в някоя от задните приемни – произнесе сковано Ван Дорн. – Щом смяташ, че това е най-добрият възможен вариант. Кажи ми обаче, знаеш ли нещо повече, освен онова, което току-що докладва на Хенеси?
— Не, сър. Но имам усещането, че Саботьора е изключително бдителен.
Ван Дорн отвърна с мълчаливо кимване. Опитът му подсказваше, че когато детектив като Айзък Бел има „усещане“, усещането обикновено е резултат от натрупването на дребни подробности, каквито обикновените хора никога не биха забелязали. После каза: