— Ужасно съжалявам за Айлошъс.
— Дойде ми малко изневиделица. Човекът ми спаси живота в Чикаго.
— А ти спаси неговия в Ню Орлиънс – отговори Ван Дорн. – И още веднъж в Куба.
— Беше забележителен детектив.
— Когато беше трезвен. Но се напиваше до смърт. И дори ти не можа да го спасиш от това. Не, че не опита.
— Беше най-добрият – повтори упорито Бел.
— Как е бил убит?
— Тялото му е премазано под скалите. Очевидно Уиш е бил точно на мястото, където е избухнал динамитът.
Ван Дорн поклати натъжено глава:
Инстинктите на този мъж бяха златни. Дори когато беше пиян. Мразех мисълта, че ми се налага да го освободя.
Гласът на Бел залази неутралния си тон:
— Личното му оръжие е било на няколко стъпки от тялото, което показва, че преди експлозията го е извадил от кобура.
— Може да е било изхвърлено дотам от самата експлозия.
— Беше старият ръчен армейски пистолет, който много обичаше. Носеше го в кобур с капак. Не е паднал. Трябва да го е държал в ръка.
За да оспори предположението на Бел, че Айлошъс Кларк е опитал да предотврати нападението, Ван Дорн попита хладнокръвно:
— Къде е била манерката му?
— Все така във вътрешния джоб на сакото му.
Ван Дорн кимна и понечи да промени темата, но Айзък Бел не беше приключил:
— Трябваше да знам как се е озовал в тунела. Дали е умрял преди или по време на експлозията. Така че натовариха тялото му на влака и го откарах при лекар в Каламат Фолс. Присъствах лично на огледа. Докторът ми показа, че преди върху него да рухнат скалните отломъци, в гърлото му е бил забит нож.
Лицето на Ван Дорн потрепна.
— Прерязали са му гърлото?
— Не прерязали. Пронизали. Ножът е преминал през гърлото му, плъзнал се е между два шийни прешлена, прекъснал е гръбначния стълб и е излязъл през врата му. Докторът твърдеше, че е било извършено чисто, като от хирург или касапин.
— Или просто са имали късмет.
— Ако е така, убиецът е имал късмет на два пъти.
— Какво искаш да кажеш?
— За да изненадаш Уиш Кларк, поначало се искаше солидна доза късмет, не мислиш ли?
Ван Дорн извърна очи:
— Манерката празна ли беше?
Бел се усмихна едва-едва и донякъде тъжно:
— Не се тревожи, Джо, на твое място и аз бих го уволнил. Беше суха като барут.
— Нападнали са го отпред.
— По всичко изглежда.
— Но твърдиш, че Уиш вече е бил извадил пистолета.
— Точно така. Тъй че как е успял Саботьора да стигне до него с нож?
— Хвърлил го е? – попита колебливо Ван Дорн. Ръката на Бел се стрелна към ботуша и извади оттам собствения си нож за хвърляне. Подметна тънкото парче стомана между пръстите си, преценявайки
тежестта му.
— Нужен ти е катапулт, за да хвърлиш с нож с такава сила, че да прониже напълно шията на възрастен мъж.
— Разбира се… Внимавай, Айзък. Както сам каза, Саботьора трябва да е някой бърз като светкавица омбре*, за да успее да изненада Уиш Кларк. Дори в пияно състояние.
[* ноmвrе (исп.) – мъж. Б.пр.]
— Ще получи възможност – закле се Айзък Бел – да ми покаже колко точно е бърз.
*** IV ***
Електрическите светлини на Венецианския кей в Санта Моника огряваха такелажа на тримачтовия кораб на постоянен док до него и линиите по покрива на огромен павилион. Духовият оркестър свиреше непрестанно „Марша на гладиатора“ от Джон Филип Суза.
Скитникът обърна гръб на сладко-горчивата музика и тръгна към тъмнината по твърдия отъпкан пясък.
Светлините блещукаха по вълните и хвърляха пенеста сянка пред него, докато хладният тихоокеански бриз развяваше дрипавите му дрехи. Отливът беше настъпил и скитникът бе излязъл на лов за котва, която би могъл да открадне.
Заобиколи някакво село от колиби. Японските селяни, които живееха там, бяха изтеглили лодките си на плажа, близо до колибите, за да ги държат под око. Откри каквото търсеше малко след като ги подмина – една от плоскодънните лодки, пръснати по брега от Обществото на спасителите в Съединените щати, с които спасяваха изпаднали в беда моряци или давещи се туристи. Лодките бяха напълно оборудвани за спускане на вода от екипи от доброволци. Отметна платнището и опипа в тъмното — гребла, черпаци и най-накрая студения метал на котвата.
Понесе я със себе си към кея. Преди обаче да стигне до него, заора нагоре по дълбокия пясък и тръгна към града. Улиците бяха тъмни, къщите – смълчани. Успя да избегне един нощен пазач, тръгнал пеша на обход, и се озова, без никой да може да го спре, пред конюшня, която, подобно на повечето конюшни в областта понастоящем се преустройваше, за да посрещне нуждите на новите автомобили. Между каруците, двуколките и файтоните бяха паркирани безредно камиони и коли в ремонт. Дъхът на бензин се смесваше с този на слама и конска тор.