Докато локомотивът на бързия влак набираше скорост, величественият кондуктор на експреса се появи и започна да повтаря настоятелно:
— Билети за проверка, джентълмени.
Като възприе безцеремонния вид на човек, който пътува често по работа с линията, Саботьора не си направи труда да вдигне очи от своя „Лос Анджелис Таймс”, така че чертите на лицето му да останат незабелязани, въпреки че избърса пръсти с една ленена салфетка и извади портфейла си.
— Порязали сте си пръста! – възкликна кондукторът, вторачен в яркочервеното кърваво петно върху салфетката.
— Докато точех бръснача си на каиша – обясни Саботьора, все така, без да вдига очи от вестника, като продължаваше да проклина на ум ковача, искайки му се да го беше убил.
*** VI ***
Беше около три сутринта, когато Айзък Бел скочи от влака, преди да е спрял напълно на крайбрежния терминал на Оукланд Моул. За пътуващите на запад това беше краят на линията – скалисто протежение с дължина около километър и половина, което от „Южен Пасифик“ бяха построили в залива на Сан Франциско. Кеят се простираше на още километър и половина в залива, за да могат товарните влакове да достигат до параходите и влекачите, които отнасяха стоките до града, но на това място пътниците трябваше да слязат и да продължат с ферибота.
И точно към ферибота тръгна забързано Бел, като оглеждаше лицата на хората в претъпкания терминал в търсене на Лори Марч, старата фермерка, от която винаги купуваше цветя. Сгушено на дъното на малкия му джоб се криеше плоското ключе за апартамента на Марион Морган.
Сънливите вестникарчета със семена из косите от сламата по влекачите и баржите, в които бяха прекарали нощта, вече крещяха с пронизителни гласове.
— Извънредни новини! Извънредни новини! – и размахваха извънредните издания на почти всички възможни вестници, които излизаха в Сан Франциско. Първото заглавие, което прикова вниманието на Айзък Бел, го накара да се закове поразен:
Саботьори дерайлират
пътнически влак в Глендейл
Изпита усещането, че току-що са го наръгали в стомаха. Глендейл се намираше на около хиляда километра от Каскейд.
— Господин Бел, сър? Господин Бел?
Точно зад вестникарчето беше застанал един от оперативните работници на Ван Дорн от офиса в Сан Франциско. Не изглеждаше много по-възрастен от хлапето, което се опитваше да пробута вестниците си. Кестенявата му коса все още стоеше сплескана от възглавницата, чиито гънки се бяха отбелязали и на едната му буза. Но яркосините му очи бяха разширени от вълнение.
— Името ми е Дашууд, господин Бел. От представителството в Сан Франциско. Господин Бронсън ме остави да отговарям, когато взе със себе си всички за Сакраменто. Ще се върнат чак утре.
— Какво знаеш за пътническия влак?
— Току-що разговарях с полицейския надзорник от железниците тук, в Оукланд. Изглежда са вдигнали локомотива във въздуха с динамит, направо са го изхвърлили от релсите.
— Колко са убитите?
— Шестима, сър. Петдесетима ранени. Има изчезнали.
— Кога заминава следващият влак за Лос Анджелис?
— След десет минути има експрес.
— Ще го взема. Телефонирай на офиса там. Предай им, че съм наредил да се придвижат до мястото на катастрофата и да не позволяват на никого да докосва каквото и да било. Включително и полицията.
Младият Дашууд се наведе поверително към него, сякаш информацията, която се канеше да му предаде, не беше за ушите на вестникарчетата, след което прошепна:
— От полицията смятат, че саботьорът е загинал в експлозията.
— Какво?
— Профсъюзен агитатор на име Уилям Раит. Очевидно радикалист.
— И кой твърди подобно нещо?
— Всички.
Айзък Бел хвърли студен поглед на калейдоскопа от заглавия, които рекламираха вестникарчетата.
Деяние на подлеци
Списъкът с убити нараства. Двайсет губят живота си
Влакови саботьори взривяват влак с динамит
Експрес пропада в речно корито
Имаше подозренията, че най-близо до истината е:
ЕКСПРЕС ПРОПАДА В РЕЧНО КОРИТО.