— Окей. Ако не получите вест от мен, изпратете обезщетението за уволнение в Палмдейл Ин, Маями, четвъртата вълна отдясно.
Глисън си позволи една нещастна усмивка.
— Ако ти не успееш, аз ще бъда петият. На добър час.
— Довиждане.
Когато Стивънс си отиде, Главният инженер на станцията Стрибел се обади за първи път.
— Ако има прекъсване на енергията за градовете, — каза меко той, — знаете къде да ме намерите, нали?
— Къде? Вълна номер шест?
— Едва ли. Аз ще бъда номер едно — първият, когото ще линчуват.
— Но енергията за градовете не може да прекъсне! Имате толкова много дублиращи и обезопасяващи устройства!
— Нито пък биха могли да аварират деКалбовете, както се смяташе. И все пак си помислете на подниво номер седем в Питсбърг с угасналите си светлини. Или по-добре, не мислете за това!
Доктор Граймс мина през надземния вход, който водеше до дома му, прегледа съобщенията и с лек интерес забеляза, че някой, който му беше достатъчно близък, за да знае кода за отваряне на вратата, беше вътре. Той тръгна тромаво надолу, щадейки изкуствения си крак, и влезе в дневната.
— Здрасти, Док, — Джеймс Стивънс стана, когато вратата се отвори, и тръгна да го посрещне.
— Здрасти, Джеймс. Налей си едно питие. А, ти вече имаш. Налей едно и на мен.
— Добре.
Докато приятелят му изпълняваше поръчката, Граймс се измъкна от странното и с анахроничен вид палто и го захвърли горе-долу в посоката на дрешника. То падна тежко на пода, много по-тежко, отколкото предполагаше видът му, въпреки големите размери, и издрънча.
Навеждайки се, той смъкна масивните като палтото панталони. Отдолу носеше обичайното в бизнеса трико — синьо и самурено черно. Този стил не му подхождаше. За едно око, неизкушено от познанията за цивилизованото облекло — да речем, митичния Човек от Антарес — той би изглеждал недодялан, може би дори грозен. Приличаше на възрастен дебел бръмбар.
Джеймс не обърна внимание на трикото, но с неодобрение изгледа току-що съблечените дрехи.
— Все още носиш тази глупава броня, — беше коментарът му.
— Разбира се.
— По дяволите, Док — ще се разболееш докато разнасяш този боклук наоколо. Това е нездравословно.
— Ще се разболея, ако не ги нося.
— Дрън-дрън. Аз не се разболявам и не нося броня извън лабораторията.
— А би трябвало. — Граймс отиде до мястото, където Стивънс се беше преместил. — Кръстосай крака! — Стивънс се подчини. Граймс ловко го чукна странично с ръка под капачката на коляното. Рефлекторното подскачане едва се почувства. — Слабо, — забеляза той, а след това обърна клепача на приятеля си.
— Ти си в лоша форма, — добави той след момент.
Стивънс се отдръпна нетърпеливо.
— Много съм си добре. Сега говорим за теб.
— Какво за мен?
— По дяволите, Док, ти подбиваш репутацията си. Говорят лоши неща за теб.
Граймс кимна.
— Знам — „Горкият стар Гюс Граймс — май са го нападнали церебрални термити“. Ти не се тревожи за репутацията ми. Какъв е индексът ти за умора?
— Не знам. Всичко е наред.
— Тъй ли? Ако се борим, ще те победя два пъти от три.
Стивънс потърка ушите си.
— Не се заяждай, Док. Разнебитен съм, но това няма нищо общо с работата.
— Хм! Джеймс, ти може би не си лош радиационен физик…
— Инженер.
— … инженер. Но ти не си медик. Не можеш да очакваш да заливаш година след година човешкия организъм с всякакви видове радиационна енергия и да не си платиш за това. Той не е предназначен да издържи на това.
— Но аз нося броня в лабораторията.
— Разбира се. А извън лабораторията?
— Но — виж какво, Док — неприятно ми е да ти го кажа, но цялата ти теза е смешна. Разбира се, в наше време радиационната енергия се разпространява по въздуха, но няма нищо опасно. Всички химици по колоидите са съгласни, че …
— Колоиди, трънки!
— Но ти трябва да признаеш, че биологическата икономика е въпрос на колоидална химия.
— Нищо не трябва да признавам! Не споря, че колоидите са материала на живите тъкани — това е така. Но от четиридесет години твърдя, че е опасно живите тъкани да бъдат излагани на смесена радиация, без да е известен ефектът от това. От еволюционна гледна точка животното човек е адаптирано само към нормалната радиация на слънцето — а дори и нея не понася много добре, даже под дебелата йонизационна покривка. Ако не беше тази покривка — виждал ли си някога слънчев рак тип Х?
— Разбира се, не съм.
— Не, ти си много млад. Но аз съм виждал. Асистирах при аутопсията в един случай, когато бях ординатор. Човекът беше от Втората експедиция на Венера. Наброихме в него четиристотин тридесет и осем ракови язви, след което се отказахме.