Выбрать главу

Беше си отишъл.

Наистина ли бе само това, един невероятен миг, когато бе видяла надежда за себе си, и след това нищо? Всичко ли беше вече изчезнало, забравено?

До нея Рамон и майка му разговаряха за плановете си за утрешния ден. Всичко изглеждаше толкова безсмислено, когато чувстваше как животът й се проваля и как се обезцветява и посивява като умиращ лист. Наистина ли си бе въобразила чувствата, които бе предизвикала у Уорд? Наистина ли бе видяла неща, които бе искала да види? Преди да си тръгне, й бе говорил така, както би го направил с всяка друга жена, просто й пожела лека нощ и много късмет в бъдеще. Съвсем обикновено. Безстрастно. Без чувства.

Тогава защо се чувстваше така привлечена от него? Трябваше да го забрави, да забрави и този ден, както бе постъпил и той. Трябваше да продължи живота си, като че ли никога не се бяха срещали, като че ли срещата им не е била по-различна от хиляди други.

Но Марина не бе сигурна дали ще е в състояние да го стори. За един кратък миг се бе докоснала до любов, която я караше да се чувства свободна, а не я затваряше в клетка. Този миг й бе незабавно отнет, но колкото и кратък да бе, завинаги промени нещо в нея.

След една нощ, прекарана в безсъние и безкрайни обиколки из стаята. Марина реши да каже на Рамон, че не може да се омъжи за него. С пукването на зората младата жена слезе на приземния етаж, но намери къщата пуста и тиха. Прислужницата, която им поднасяше кафе, й каза, че Рамон и майка му не се очаква да станат преди десет часа.

Сега бе едва шест.

Веднъж взела решение. Марина мразеше да чака. Страхуваше се, че здравият разум ще надделее. Знаеше много добре всички причини, защо трябва да се омъжи за Рамон, но не можеше да го направи. Сигурно това бе чувствала, когато съвсем неочаквано бе срещнала Уорд. Затова бе могла да се влюби в него.

Марина се засмя, но смехът й бе горчив и изпълнен с лоши предчувствия. Как така една сгодена жена се влюбваше в друг мъж, и то от пръв поглед? Това беше смешно! Невъзможно! Така не се постъпваше!

И все пак тя бе постъпила точно така.

Кафето беше горещо и силно. Марина обикновено го разреждаше със сметана. Отпиваше от горещата течност за втори път, когато Уорд влезе в трапезарията. Марина го видя първа, преглътна с усилие, точно навреме, защото той се обърна и я видя. Отново бе облякъл работните си дрехи, но привличането между тях беше по-силно от всякога. Уорд застина на мястото си. След миг се съвзе и отиде да си налее кафе.

— Рано си станала — отбеляза той. — Рамон ще спи още часове наред.

Гласът му бе спокоен, но реакцията му, когато я видя, говореше, че самообладанието му го бе напуснало.

— Знам. Не можах да заспя.

— Развълнувана си заради сватбата ли? — попита той, докато си наливаше кафе.

Марина нямаше намерение да казва на никого за решението си, преди да бе говорила с Рамон, но не можеше да остави Уорд да продължи да си мисли, че се готви да се омъжи за брат му. Тя сведе очи, избягвайки погледа му.

— Няма да се омъжвам за Рамон.

Тишината, която последва, бе толкова дълбока, че Марина можеше да чуе глухите удари на сърцето си. Бавно вдигна поглед към Уорд. Той не беше помръднал. Кафето му стоеше недокоснато.

— Кога взе това решение?

— Миналата нощ.

Той отпи глътка от кафето си и я погледна.

— Защо?

Марина все още не бе решила какво точно да каже на Рамон. Знаеше, че никакво обяснение не би било достатъчно за родителите й. Щеше да има късмет, ако не се озовеше на улицата без пукнат грош.

— Предпочитам да не говоря за това — каза тя, като отклони поглед от него.

Ако се омъжеше за Рамон, щеше да е принудена да живее в една и съща къща с Уорд, щеше да види как той ще се ожени и друга жена ще ражда децата му. До края на живота си щеше да бъде принудена да стои срещу него на масата, без да има възможност да му каже каквото и да било.

— Ще се наложи да съобщиш решението си на много хора — на Рамон, на майка ми, на родителите си. Съмнявам се, че на някой от тях това ще му хареса. Можеш да започнеш с мен и да ми кажеш какво те е накарало да постъпиш така.

Уорд заобиколи масата и застана до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да извърне поглед към него.

— Защо не искаш да се омъжиш за Рамон?

— Защото не го обичам.

Звучеше толкова глупаво. Баща й щеше да се разкрещи и да отправя заплахи. Той вече и бе обещал, че ще я лиши от наследство, ако не се омъжи за Рамон. Майка й щеше да плаче и да се опита да я убеди да промени решението си. Никой не би разбрал нещо толкова смешно и маловажно като любовта. Бракът бе сделка, сключваше се за да заздрави връзките между семействата, за уголемяване на богатствата им, за да се осигури бъдеще на децата и високото положение на семейството в обществото.