Хората просто не се женеха по любов. Не можеха да си позволят такова нещо.
— Това едва ли е причина, която родителите ти биха разбрали.
— Така е.
Марина искаше отново да отклони поглед от него, но не можеше. Не бе в състояние да направи нищо друго, освен да потъне в синевата на погледа му.
— Моето семейство също не би разбрало.
— Но въпреки това ти разбираш, нали?
Странно бе да задава такъв въпрос на мъж, който я гледаше толкова спокойно и безстрастно. Но ако наистина чувството, което бе припламнало между тях, означаваше нещо, ако тя не си бе въобразила всичко, той трябваше да почувства поне част от вълшебството, от магията, от онази увереност, че са създадени един за друг, която правеше невъзможна за нея всяка мисъл да се омъжи за друг мъж.
— Да. Разбирам.
За миг й се стори, че той се готви да каже нещо повече, но Уорд просто се върна при масата и взе чашата с кафето си. Отпивайки от черната течност, отново впи поглед в нея.
— Замисляла ли си се за възможните последствия от това решение? — попита.
— Не много. — Бе прекалено заета да се опитва да разбере собствените си чувства, за да се замисля за други неща, освен за гнева на родителите й.
— Ще изпаднеш в немилост пред собственото си семейство. Майка ми и Рамон щете намразят.
— Не ме интересува.
— Ако се омъжиш за Рамон, бъдещето ти ще е осигурено.
Поне външно изглеждаше, че той просто отпива от кафето си и спокойно говори на жена, която бе твърде глупава, за да разбере къде има най-голям интерес да остане. Но напрежението, което се появи между двамата, говореше за нещо съвсем друго. Това й подсказваше, че той просто изчаква, преди да каже каквото и да било.
— Не мога да се омъжа за Рамон — продължи тя. — Опитах се да свикна с тази мисъл, да пожелая това да стане, но не мога.
— Абсолютно необходимо ли е да обичаш човека, за когото ще се омъжиш?
Преди да срещне Уорд, не бе необходимо.
— Разбира се. И ти ли мислиш по този начин?
— Не знам. За мен любовта е чувство, на което не бих разчитал.
— Не вярваш ли, че любовта може да се съхрани дълги години? — попита тихо тя.
Уорд я погледна, смутен не по-малко от нея.
— Може би, ако е силна и взаимна, би могла да се съхрани.
Марина заобиколи масата и застана пред Уорд.
— Мислиш ли, че един мъж може да обича така една жена?
— Бих искал да е така.
— А мислиш ли, че ти би могъл?
— Не знам.
— А би ли искал да опиташ?
Уорд впи изпитателен поглед в нея. Марина не разбираше какво се опитваше да разбере, но се надяваше, че той ще открие каквото търсеше. Бе поела необмислен риск когато бе решила да се омъжи за Рамон. Сега поемаше още по-голям риск. Всъщност казваше на Уорд, че го обича, и го подканваше да й признае същото. Нямаше значение, че всичко се бе случило толкова бързо, че все още не можеше да повярва. Но дълбоко в себе си знаеше, вярваше. Искаше и той да повярва в любовта й.
— За истинската жена, мисля, че един мъж е готов да поеме всеки риск.
В погледа му гореше неприкрито желание. Уорд продължаваше да държи чашата с кафе, но очевидно бе забравил за нея. Очите му продължаваха да я изучават напрегнато. Марина се запита какво виждаше, какви мисли минаваха през главата му в този момент.
— А ти би ли поел такъв риск?
— Мисля, че да.
— Някога срещал ли си подходящата жена?
— Веднъж си помислих, че съм я срещнал. Всеки следващ отговор му костваше все по-големи усилия.
— Кога? — настоя тя.
Марина чувстваше, че може да се пръсне от напрежение. Трябваше да знае какво изпитва той. Трябваше да знае дали отвръща на любовта й. Погледът му стана още по-напрегнат, но тя почувства как той някак си се отдръпна, като очевидно не желаеше да и отговори. Трябваше да го спре, преди да се бе затворил съвсем в себе си.
— Вчера открих някого, когото бих могла да обичам — продължи Марина — Затова не мога да се омъжа за Рамон.
Ето, вече го каза и връщане назад нямаше. Сега беше негов ред да й признае, че я обича.
Уорд изпусна чашата си, която се разби на хиляди парченца на твърдия под, но той, изглежда, не забелязваше нищо.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Откъде знаеш?
Той все още не можеше да повярва, че тя го бе обикнала.
— Защото от онзи момент вече нямам никакви въпроси, никакви съмнения.
Той пристъпи крачка напред и погали бузата й с опакото на дланта си, пръстите му леко докоснаха полуразтворените й устни. Очите му блестяха с почти неестествен блясък под напора на чувства, които твърде дълго бе таил у себе си.
— Възможно ли е да се случи толкова бързо?
— За мен стана точно така. В момента, когато погледнах в очите ти.