— Бъд ме обича повече от всички. Сам ми го каза.
Уорд виждаше, че част от решителността на Танър да го намрази на всяка цена отслабва.
— От мига, в който разбрах, че си мой син, реших, че никога повече няма да те напусна. Опитах се да те накарам да ме харесаш и никога да не поискаш да си тръгнеш. Защо си мислиш, че прекарвах толкова време да те уча как да хвърляш ласо? Спомняш ли си как Уил се оплакваше, че вече не прекарвам много време с него?
— Да, предполагам. — Съпротивата на Танър отслабваше все повече. — Защо не ми каза, че си ми баща?
— Исках ти и майка ти да останете да живеете с мен. Преди това Рамон ни бе наговорил куп лъжи и ние с Марина бяхме много ядосани един на друг. Майка ти искаше да се разведе с мен и да се омъжи за Бъд.
— Точно това исках и аз да направи. Бе очевидно, че момчето лъже.
— Хайде. Сигурно ти е студено. Забравил си си палтото. — Танър отстъпи крачка назад — Какво искаш да ти кажа, Танър? Съжалявам повече, отколкото изобщо можеш да си представиш, че съм пропуснал всички тези години, когато можех да бъда с теб. Когато си помисля за това, което направи Рамон, изкушавам се да измъкна всички тези шевове от него и да оставя кръвта му да изтече.
Танър беше забравил за Рамон. Изненадан и изплашен, той хвърли бегъл поглед към чичо си.
— Мъртъв ли е?
— Не. Наложи се да го оперирам, но мисля, че ще се оправи.
— Мама каза, че той ме е излъгал.
— Той излъга всички нас и то за много неща. И най-важното, той никога не ми каза, че си се родил. Ако беше го направил, веднага щях да дойда при теб.
— И щяха ли да ти позволят да напуснеш фронта? Нали си бил на война?
— Щях да намеря начин. А сега ела, преди да си се простудил. Майка ти никога не би ни го простила, ако се разболееш.
Танър се приближи, макар и неохотно. Позволи на Уорд да наметне на раменете му собственото си палто, но все пак запази известно разстояние между тях.
— Наистина ли никога не си ме наричал копеле?
— Никога. Защо ще наричам така собствения си син?
— И наистина не си знаел нищо за мен?
— Не, Танър, наистина не знаех.
— И ако си знаел, си щял веднага да дойдеш при мен и мама?
— Разбира се.
— И искаш ние с мама да живеем с теб?
— Винаги съм го искал.
Уорд вече бе отговорил на тези въпроси. Предполагаше, че Танър си бе направил собствен списък и го разпитваше, задавайки му един по един всички въпроси, които го вълнуваха.
— Къде?
— Не знам. Има някои неща, които все още не съм уредил.
— Какви?
— Те нямат нищо общо с теб и майка ти. Без значение де ще живеем, искам да знаеш, че много ви обичам и искам завинаги да останем заедно.
Танър се замисли за момент.
— А Дрю може ли да дойде с нас?
— Дрю ще поиска да остане с Джейк и Изабел. Те са нейното семейство.
— Пит ми каза, че семейството й било избито от индианци.
Уорд би трябвало да се досети, че Пит няма да пропусне възможността да разкаже за омразата си към индианците на всеки, който би проявил желание да го изслуша, дори и такова малко дете като Танър.
— Истина е. Изабел и Джейк я осиновиха, също както осиновиха Уил и Пит.
— А ти не можеш ли да я осиновиш?
— Не, но ти по-късно можеш да имаш брат или сестра, може би няколко.
Тази мисъл изобщо не бе хрумвала на Танър.
— А сестра ми ще прилича ли на Дрю?
— Съмнявам се — отвърна Уорд, като се засмя — На света няма друго момиче като Дрю.
— Бих предпочел да имам братя — заяви Танър.
Уорд се пресегна и обви с ръка раменете на Танър. Когато момчето не се отдръпна, Уорд го привлече към себе си. Отначало Танър се възпротиви, но след това се притисна към Уорд.
— Това, което казах преди малко, не е вярно. Не харесвам Бъд повече от теб — каза накрая момчето.
— Надявам се да е така — отвърна Уорд. — Бащите не искат малките им момчета да харесват някого другиго повече от тях самите.
— Дори не и Монти?
— Особено Монти. Искам ти да харесваш мен повече от всички в целия свят. Ти си моето любимо малко момче.
— След като съм ти любимец, мога ли да получа ново ласо? Дрю казва, че никои в Сан Антонио не знае как да направи едно истински хубаво ласо.
Рамон бе в безсъзнание в продължение на повече от час. Уорд бе изпратил Танър обратно в ранчото с Джейк и Дрю, така че сега бе сам с брат си. Рамон не каза нищо; докато Уорд го хранеше и сменяше превръзките му. Само с върховете на пръстите си Уорд леко докосна дългия разрез на корема на Рамон.
— Какво направи с мен? — попита Рамон.
— Трябваше да спра кръвоизлива.
— В противен случай щях ли да умра?
— Да.
След това Рамон не каза нищо. Отново потъна в сън. Събуди се и се нахрани, след което пак заспа. Всеки път, когато се събудеше, гледаше Уорд с втренчен поглед, но не казваше нищо. Уорд чакаше и се грижеше за него през цялата нощ, на другия ден и на следващата нощ. От ранчото идваха и си отиваха хора, като носеха храна и още одеяла. Уорд се грижеше за брат си и го хранеше, но въпреки това Рамон мълчеше.