— Как е той? — попита Джейк, когато пристигна при тях на следващата сутрин.
Двамата бяха застанали пред палатката. Нощният студ бе отстъпил на топлината на ранните слънчеви лъчи. Денят щеше да бъде чудесен.
— Добре е.
— Искаш ли някой да дойде при теб или да те смени?
— Не.
— Сигурно ти е скучно да седиш сам тук.
— Така имам предостатъчно време да мисля.
— Мислиш прекалено много — каза Джейк — Някой ден може да ти размъти мозъка.
Уорд се усмихна в отговор.
— Безпокоиш се, защото трябва сам да хвърляш ласото си по животните?
— Може и така да се каже — отвърна Джейк, като отново се метна на седлото — Кога ще можем да го пренесем в къщата?
— Не и до два-три дни.
— Раните му бяха сериозни, нали?
— Ако бе ударил главата си така, както тялото, нямаше да оживее.
Джейк направи гримаса.
— Аз съм падал стотици пъти и никога не съм си наранявал нещо друго, освен гордостта.
— Тогава си имал дяволски късмет.
— Да. Е, не го приемай много навътре. Ако се нуждаеш нещо, просто дай един изстрел с карабината. Марина ще ти донесе обяда.
На следващия ден Джейк стоеше на стълбите и наблюдаваше Пит и Уил, които пришпорваха конете колкото сили имат, като всеки се стремеше пръв да стигне при него. Двамата спряха, скочиха от седлата и започнаха едновременно да крещят.
— Насам идва една дама — успя пръв да съобщи Пит.
— Освен това със себе си води много хора.
— Тя изобщо не ми хареса — заяви Уил. — Изглежда стара и зла.
Джейк нямаше представа, коя можеше да бъде тази жена. Нито пък Изабел. Никои никога не ги бе посещавал.
— Може би е някой от Сайпрес Бенд — предположи Марина, която в този момент хранеше Дейл. Бебето напълно се бе възстановило.
— Трябва да се срещнеш с нея — каза Уил, като не успяваше да се въздържи. — Тя е в онзи голям дилижанс с червени седалки и истински прозорци.
— Придружават я четирима каубои — добави Пит. — И всичките са въоръжени.
— Звучи ми, сякаш е нещо като карета — каза Изабел. — Не съм виждала нищо, което да отговаря на това описание, откакто напуснах Ню Орлиънс.
Всички те се преместиха до портата. Пит и Уил продължиха да разговарят, като всеки се опитваше да надмине другия в описанието на невероятния екипаж. Гледаха как дилижансът се приближава. Беше нещо като процесия. След първата кола идваха още няколко по-малки.
— О, да — каза Пит. — Забравих да спомена за другите.
Джейк погледна Марина и забеляза, че цветът се бе отдръпнал от лицето й.
— Добре ли си? — попита той.
Марина кимна, без да отмества очи от приближаващия керван.
— Знаеш ли кои са тези хора?
— Не.
Но Джейк беше сигурен, че тя много добре знае за какво става дума, и, че въобще не й харесва. Когато колите стигнаха на около петдесет ярда от къщата, Бък се отдели от тях и пришпори коня си към портата.
— В дилижанса има една жена, която е дошла да се срещне с Уорд. Твърди, че му е майка.
Уорд влезе в палатката, за да види Рамон. Той беше буден.
— Оздравяваш бързо, но се страхувам, че развалих красивата ти кожа.
Рамон просто го погледна.
— Ръката и кракът ти ще се оправят. Няма белези и няма да куцаш.
Рамон остана безмълвен. Уорд изми лицето му, нахрани го и се накани да напусне палатката.
— Защо го направи? — попита Рамон.
— Кое? — попита в отговор Уорд, доволен, че Рамон най-сетне проговори.
— Защо ми спаси живота?
Уорд изпита остро чувство на вина. Чудеше се дали Рамон е разбрал, че за момент се бе поколебал да оперира.
— Аз съм лекар.
— Не е заради това. Защо го направи?
— За Бога, Рамон, ти си мой брат. Какво друго очакваше да направя?
— Да ме оставиш да умра.
— Защо?
— Защото аз бих те оставил да умреш.
Уорд замълча. Явно Рамон бе в делириум и не знаеше какво говори.
— Не ти вярвам. — Но погледът на Рамон го накара да настръхне и да се замисли дали да не му повярва. — Защо? — попита.
— Защото те мразя. Мразя те от години. Уорд не можеше да повярва.
— Не ставай смешен. Ти имаш всичко, което един човек може да поиска. Защо да ме мразиш?
— Ти имаш Марина.
— И заради това би ме оставил да умра?
— Да. Тя е единствената жена, която някога съм желал.
Уорд реши да не отговаря. Рамон бе пожелавал много жени. Просто Марина бе единствената, която не бе получил.