— Уорд, трябва да ми повярваш! — извика Марина. — Нищо от това не е истина. Те всички лъжат.
— Защо, Марина? Защо толкова много хора ще лъжат за теб? Ами писмото, дрехите, молбите ти да се оженим, без да кажем на никого, желанието ти да напуснем това място, без да се обадим на никого?
— Майка ти ме мрази. Тя…
— Сега да не би да обвиняваш майка ми, че е изфабрикувала всички тези доказателства срещу теб, дори думите, излезли от собствената ти уста?
— Ти не разбираш. Мога да ти обясня.
Уорд се чувстваше изтощен до крайност Не можеше да понесе нищо повече.
— Не искам да слушам обясненията ти. Ти си моя жена, така че не те заплашва опасност от баща ти. Можеш да останеш тук. Те ще се погрижат за теб, но аз не искам да те виждам повече. Ако умра, ще наследиш моя дял от ранчото. Ще видя какво мога да направя, за да те обезщетя.
Луиза погледна сина си.
— Няма да направиш нищо глупаво, надявам се — отсече тя с леден тон.
— Глупавата постъпка вече я направих.
— Съжалявам, но не можех да те държа в неведение за тези неща. Не мога да си представя колко жестоко може да постъпи тя един ден, за да разбие сърцето ти.
— Бих искал да не ми бе казвала, майко. Така поне можех да съм щастлив. Сега нямам нищо.
— Уорд — От гърдите на Марина се изтръгна глух стон. Молбата и отчаянието в гласа й го преследваха, докато излизаше от стаята, докато вървеше към конюшнята и по пътя, докато препускаше като бесен миля след миля. Спираше само за да си купи друг кон и продължаваше пак. Искаше да язди, докато не бъде в състояние да чувства нищо повече от съсипващата умора, която да завладее тялото му Искаше да се отдалечи толкова от Тексас, че да забрави, че изобщо е стъпвал там.
ГЛАВА 5
— Не мога да остана тук, Бет — заяви Марина, обръщайки се към братовчедка си. — В противен случай твоето семейство също ще те лиши от наследство. Единствената дъщеря на лелята на Марина, Флора, Бет Уорън, бе скандализирала семейството преди седем години, когато се омъжи за каубой. Но това, че Уорън бе станал преуспяваш собственик на ранчо, не бе променило отношението на семейството й и убеждението им, че един каубои не може да бъде подходяща партия за една Скот.
— Но те вече го направиха — отвърна Бет. — Какво лошо има в това ние двете, отхвърлени от семействата си, да се съберем и да живеем заедно?
Реакцията на родителите на Марина бе по-бурна, отколкото тя бе очаквала. Когато научи, че е отхвърлена и от двамата Дилън, баща й изпълни заканата си и я лиши от наследство. Сълзите и отчаяните молби към майка й останаха без отговор. Марина бе изхвърлена на улицата. Не само бе останала без наследство, нямаше дори цент в джоба си.
Сблъсъкът с родителите й й отне и последната частица самоуважение. Те бяха нейната плът и кръв. Предполагаше се, че я обичат. След като постъпката й бе накарала собствената й майка да я отхвърли, какво й оставаше? Като ранено животно, отчаяно търсещо подслон, тя бе побягнала право при Бет.
— Няма да скрия, че съм сериозно болна. Марина — каза Бет — Твоето присъствие тук ще означава, че Бъд може спокойно да се върне към задълженията си в ранчото, а ти ще ми правиш компания.
— Ако остана, настоявам да работя за прехраната си.
— Можеш да се грижиш за домакинството.
— Това не е кой знае какво.
— Така си мислех и аз.
Марина нямаше желание да се бори повече. Не разбираше откъде бе взела сили да стигне дори до тук. Луиза я бе изхвърлила от „Ранчо дел Еспада“ само часове след като Уорд си бе тръгнал. Марина бе вцепенена от шока при неговото заминаване, прекалено наранена, че той не й бе повярвал, прекалено отчаяна от рухването на мечтите си, за да се съпротивлява. Сега искаше само да намери някое безопасно място, където да се скрие и да помисли какво да направи с живота си оттук нататък.
— Тя се опитва да не го показва — по-късно й каза Бъд. — Но Бет се опасява, че вече няма да може да се грижи за мен така, както би искала. Опитах се да наема някого да помага, но тя не ми позволи. Но ти си от семейството и мисля, че на теб ще позволи това, което отказа на мен.
И така Марина се установи в ранчото на Бъд, поддържаше къщата и правеше компания на братовчедка си. Това положение не можеше да продължава вечно — а и тя не искаше това, — но беше много по-добро, отколкото имаше право да очаква едно седемнайсетгодишно момиче, останало без пукната пара.
Марина все още не можеше да разбере как така нещо, което изглеждаше съвсем в реда на нещата и беше толкова хубаво, накрая бе свършило по този начин Продължаваше да си мисли, че имаше нещо важно, което бе пропуснала, че след като открие какво е то, най-сетне ще разбере всичко. Беше постъпила честно и открито с всички. Не бе се омъжила за обществено положение или пари. Не бе се преструвала, че изпитва чувства, каквито всъщност не съществуват.