— Чух, че съпругата на Рамон е починала. Надяваш се все пак да се омъжиш за него?
В очите й блесна студен пламък.
— Не е твоя работа за кого ще се омъжа.
— Моя е, ако имаш намерение да се омъжиш за Рамон.
Уорд виждаше, че тя с неимоверни усилия запазваше самообладание и безразличие към него и към това, което той казваше или чувстваше. Беше хубаво да знае, че тя не може да скрие всичко. Марина бе откраднала сърцето му и го бе разбила на парчета. Беше доволен, че бе в състояние да пробие защитата й, дори това да бе съвсем малка пукнатина.
— Нямам никакво желание да се омъжвам за Рамон — отвърна тя, като с усилие изричаше всяка дума — Рамон, заедно с майка ти, ме изхвърлиха от къщата след по-малко от час, след като ти замина. Няма да повтарям с какви имена ме нарече майка ти, но дори и цялото богатство на Дилън няма да ме накара отново да пристъпя прага на тази къща.
Очевидно омразата към семейството му бе много дълбока. Сега Уорд разбра защо майка му не искаше той да се връща вкъщи. След като лъжите така лесно се ронеха от устата й, нямаше съмнение, че скандалът, който можеше да предизвика, би бил неописуем.
— За кого искаш да се омъжиш?
— Това не е твоя работа.
— Моя е, ако трябва да ти дам развод, за да го направиш.
Марина побледня. Уорд изпита истинско задоволство, защото реакцията и говореше, че тя все пак изпитва някакви чувства. Но не и срам. Погледът й изобщо не трепна.
— Казва се Бъд Уорън. Той е собственик на ранчо, вдовец. Жена му почина преди две години.
Значи все пак тя искаше да се омъжи за любовника си. Уорд се зачуди защо бе чакала толкова дълго. Този мъж би могъл да и се изплъзне. Но бедният ранчеро вероятно не бе по-подготвен от самия него, за да устои на нейната привлекателност и чар. Марина бе много красива жена, способна да разпали желание във всеки мъж. Тя вече не беше девойка, бе се превърнала в много съблазнителна млада жена. Гарвановочерна коса обрамчваше лице с цвят на слонова кост. Очите й, огромни и черни, гледаха право в него с открит и непресторен поглед.
— А той знае ли за теб и за това, което причини на семейството ни?
Не трябваше да задава този въпрос. Не беше негова работа, но Уорд не можеше да понесе мисълта, че тя е уловила в мрежите си някой друг невинен глупак по същия начин, по който бе постъпила с него.
Марина отметна назад глава и го измери с толкова надменен поглед, на който би завидяла и майка му.
— Бъд знае всичко, което се случи от момента, когато родителите ми предложиха годежа с Рамон досега. Никога не съм лъгала никого.
Уорд не можеше да повярва на ушите си. Тя се осмеляваше да твърди подобно нещо! Беше изричала хиляди лъжи, преструвала се бе, че изпитва чувства, които всъщност никога не бе изпитвала, беше се възползвала от наивната му вяра в тяхната любов. Той бе страдал седем години, защото бе достатъчно глупав да се влюби в жена, която криеше хитростта и коварството си под воала на честността. Опита се да убеди сам себе си, че не я обича, че никога не я е обичал, не го интересува дали е жива или мъртва, че е забравил радостта на целувките й, блаженството, което бе изпитал в прегръдките и. И въпреки това, дори сега, тези спомени му причиняваха непоносима болка.
В гърдите му се надигна глух гняв, гняв, който се бе трупал цели седем години. Беше безполезно да разговаря повече с нея. Може би бе лъгала и себе си толкова дълго, че сама бе започнала да вярва на лъжите си. Не знаеше, а и не го интересуваше. Просто искаше тя да се махне от живота му. Можеше да продължи да лъже и половината Тексас, само да не се мярка повече пред очите му.
Преди Уорд да бе успял да отвори уста, за да каже на Марина, че ще й даде развод и всичко друго, което пожелае, само ако обещае, че никога повече няма да идва при него, да му говори или да му пише, когато към тях се приближи момчето, което бе яздило с близнаците Рандолф.
— Те отиват да видят стадото, мамо. Мога ли да ида с тях?
Думите на Уорд замряха в гърлото му. Погледът му остана прикован в детето, което стоеше и гледаше майка си с нетърпеливо очакване. Момчето беше високо и слабо, наследило беше чудесната кожа на Марина. Нейният син. Малкият имаше абаносовочерна коса, също като майка си. И като Рамон.
Шокът бе толкова голям, че Уорд се почувства така, като че ли някой бе забил силен удар в корема му. Изведнъж установи, че не му достига въздух. Рамон никога не му бе споменавал, че Марина има син. Това бе неговият племенник, синът на брат му и на собствената му съпруга, синът, който трябваше да бъде негов. Да види момчето, бе за него все едно да хвърлят в лицето му собствения му провал, да се подиграят с копнежа му за свое семейство, което никога не би могъл да има, семейството, което трябваше да бъдат те двамата с Марина.