— Ще нападнем Содом — каза Франки, когато се строихме. Той не знаеше връзката на името със Содом и Гомор от библията и мислеше, че кварталът е назован официално така от градския съвет.
И ние тръгнахме по двама и по трима надолу по улицата и се разпределихме на моста над река Лин. Франки ни заповядваше винаги да обграждаме попадналите на пътя ни деца и ако те не се присъединяваха с готовност към нас, той постъпваше по един от следните, три начина. Първо: връзваше ги с въже и ги насилваше да вървят с нас; второ: заплашваше ги с измъчване дотогава, докато не се съгласяха да ни придружат доброволно; трето: биеше ги по главата със своята огромна лапа и ги пускаше да си вървят в къщи — разплакани или ругаещи Франки, но от безопасно разстояние. Бях принуден да вляза в бандата по параграф номер две и бях останал в нея поради многообещаващите изгледи за весели игри и приключения. Баща ми казваше често: „Ако те видя да скиташ с оня смахнат Франки Бълър, ще ти откъсна ушите!“
Макар че Франки се разправяше често с полицията, не можеше да бъде наречен точно „малолетен престъпник“, и то не заради неговата възраст. Редовно представителите на закона го заплашваха, че ще го изпратят в Борстал, обаче неговите деяния му донесоха само безспорната слава на „досаден пакостник“, а това го запази от хищните ръце на подобни учреждения. Баща му имаше военноинвалидна пенсия заради раняванията през войната, а майка му работеше в тютюневата фабрика. С този общ доход тримата живееха очевидно по-добре от всички нас, чиито бащи бяха почти винаги прикрепени към Бюрото за подпомагане на безработните. Обстоятелството, че Франки беше единствено дете в среда, където някои семейства имаха по половин дузина дечурлига, се дължеше според слуха на това, че когато баща му го видял след раждането, решил да не рискува с второ дете. Други шушукаха, че причината била в естеството на раните на господин Бълър.
Питахме често Франки, когато, насядали край лагерния огън в гората, печахме след победа крадени картофи, какво ще прави, когато започне Втората световна война.
— Ще постъпя във войската — отговаряше безучастно той.
— Къде, Франки? — запитваше почтително някой, защото възрастта и силата на Франки имаха за нас по-голяма стойност, отколкото фактът, че знаехме малко да четем и пишем.
Франки отговаряше, като замеряше питащия с някой къс дърво. Душа даваше за целене и рядко не улучваше нечие рамо или гърди.
— Длъжен си да казваш „господине“! — ревеше той и ръцете му трепереха от справедлив гняв. — Махай се и остани на пост край гората за наказание! — Удареният нарушител се промъкваше през храстите, стиснал тоягата и камъните си.
— Къде ще постъпите, господине? — питаше друг, по-хитър редник.
Подобно уважение го правеше по-любезен.
— При Шеруудските стрелци. Това е полкът, където е служил тате. Получил орден във Франция, загдето убил шейсе и трима шваби за един ден. Бил в окопа и… — И Франки, който беше гледал филмите „На Западния фронт нищо ново“ и „Животът на един бенгалски улан“, представяше това с голям реализъм — … седял зад картечницата си. На разсъмване швабите се подали, тате ги видял и започнал да стреля. Те прииждали, но старецът продължавал да ги коси, та-та-та-та-та-та-та! — дори след като всичките му другари били убити! И моят старец бил ударен с куршум, но не напуснал картечницата си и швабите падали край него като мухи, а когато останалите шеруудци се притекли на помощ и отблъснали швабите, той преброил шейсе и три трупа пред картечницата си. Затова му дали орден и го върнали в Англия.
Франки ни оглеждаше, както седяхме в полукръг:
— Как е, а? — запитваше свирепо, като че ли сам той беше героят, а ние оспорвахме това. — Добре — казваше той, когато изразявахме очаквания възторг от подвизите на баща му, и ни нареждаше — Хайде сега за дърва — да не изгасне огънят!
Франки се интересуваше страстно от войната. Често пущаше едно пени в ръката ми и ме караше да купувам „Ивнинг пост“, за да му чета последните военни бюлетини от Китай, Абисиния или Испания. Подпрян до стената на тяхната къща, вперил сивите си очи в отсрещните покриви, той казваше, когато спирах, за да си поема дъх! „Хайде, Алън, почети ми още мъничко! Прочети пак онова нещо за Мадрид!“