Франки беше великан, смелчага, който ни строяваше и нареждаше на позиция в трапчинките на полето пред железопътния насип, прикриващ набезите ни към улиците на Содом. Чакахме по час, дванайсетина момчета, прилепили лица към земята, стиснали тояги, и внимаващи да не тракат с камъните в джобовете. Мръднеше ли някой, Франки прошепваше заплашително: „Мръдне ли друг, ще го смажа със сопата!“
Бяхме на триста ярда от насипа. Тревата под нас беше гладка и свежа, Франки лапаше по цели шепи и я дъвчеше, като ни уговаряше да не правим така, защото била по-отровна от кучешкото грозде. Можела да ни умъртви само за пет секунди, ако сме хапнели от нея — продължаваше той, — но за него била безвредна, защото той бил неуязвим за всякакви отрови. В него имало някаква магия, която го пазела от смъртта, той бил знахар, и на всеки, който не бил такъв, тревата изгаряла вътрешностите.
Един бърз влак излезе от гарата, набра скорост на завоя и закри розовите стрехи на „Содом“, а ние вдигнахме глави от тревата и преброихме вагоните. Тогава съзряхме нашите неприятели, няколко фигури, застанали на железопътната линия, да размахват тояги и хвърлят с весело ожесточение камъни във вира под склона.
— Бандата от „Содом“! — прошепнахме ние.
— Тихо! — изсъска Франки. — Колко виждаш?
— Не мога да ги преброя.
— Осем.
— Идат още.
— Представете си, че са германци! — каза Франки.
Те слязоха по склона и един по един се прехвърлиха на нашата страна на линията. Докато бяха на насипа, крещяха и си подвикваха, но стигнали полето, тръгнаха вкупом почти безшумно. Изброих девет и после още неколцина, които смело прекосяваха железопътната линия. Спомних си, че сме единадесет и докато чаках знака за нападение, непрекъснато си повтарях: „Сега ще започне. Наистина ще започне!“
Франки измърмори последните си нареждания: „Вашата група наляво, другата — надясно. А ние тръгваме напред. Искам да ги обградим.“ Единствената военна победа, която признаваше, беше обграждане и плен.
Той скочи на крака, размахал желязно копие и щит. Надигнахме се с него, разгънати във верига. Напредвахме бавно, като хвърляхме камъни, колкото смогваха ръцете ни, право в обръча на неприятелската банда.
Стана истинска схватка. Понеже нямаха Давид срещу нашия Голиат, те запратиха безрезултатно няколко камъка, запрескачаха безредно оградите и хукнаха нагоре по склона към релсите. Няколко неприятели бяха улучени.
— Пленници! — крещеше Франки, но в последния момент те побягнаха, и се измъкнаха. В продължение на няколко минути между полето и насипа летяха камъни. И нашите два фланга не можаха да се придвижат напред и да ги обкръжат. Застанали на линията, неприятелите тържествуваха, защото имаха богат запас от специално насипаните между релсите камъни, докато ние газехме трева, без изгледи да намерим нови амуниции, когато джобовете ни се изпразнеха. Ако се организираха и върнеха отново срещу нас, трябваше да отстъпим половин миля, преди да намерим камъни при моста.
Франки за миг схвана това. В същото тактическо положение бяхме изпадали и преди. Този път някои от нас бяха улучени. Неколцина отстъпиха. Едного удариха по окото. От главата ми струеше кръв. Но в момента аз не обръщах внимание на това. От кръвта и слабата болка се страхувах много по-малко, отколкото от хубавия бой, който щяха да ми теглят у дома месестите юмруци на баща ми, загдето съм се сражавал. („Пак си бил с този Франки Бълър, а? — Прас! — Какво ти казах? Да не се мъкнеш с него, нали? — Прас! — А ти не правиш, каквото ти казвам. — Прас! — Ще се мъкнеш с Франки Бълър, докато и ти станеш извеян като него, а? — Прас! Прас!“)
Бяхме разколебани. Джобовете ми вече бяха леки, почти празни. Ръцете ме боляха от замерване.
— Да нападнем ли, момчета? — извика Франки.
За неговите думи имаше само един отговор. Бихме го последвали дори и в пъкъла. Може би той ни вкарваше в такива безизходни положения, при които нямаше отстъпление, само заради острите изживявания при една славна победа или поражение.
— Тъй вярно! — викнахме в един глас всички.
— Тогава напред! — ревна с цяло гърло той. — Атака!
Дългите му крака го отнесоха през стоте метра за няколко секунди и той вече се катереше към релсите. Камъните на содомци тракаха и звънтяха по щита му. Тъй като нямахме символичното копие и капак от кофа за смет, отредени за вождовете, ние напредвахме бавно, като целехме с последните си камъни бандата горе на насипа.