Не само избухването на Втората световна война причини залеза на Франки. Той настъпи отчасти и затова, защото в натурата му имаше една романтична страна, която се прояви по-различно от играта му на война. Често през късните летни следобеди Франки заставаше в началото на нашата улица и чакаше да излязат момичетата от тютюневата фабрика. Там работеха две хиляди и около една четвърт минаваха край него, прибирайки се в къщи за чая.
Повечето пъти беше сам, с черни кадифени панталони, кърпено сако и риза без яка от баща си. И ако някой по-голям от бандата му правеше компания, това никак не спъваше неговото своеобразно ухажване. На нашата улица никой не свиреше толкова силно с уста като него. И това му изкуство ставаше много мелодично, когато момичетата минаваха заловени за ръце по две и по три.
— Хей, гълъбче! — се провикваше Франки. — Как си?
Свиване на рамене, тръскане на глава, смях или рязък отговор.
— Мога ли да те разходя довечера? — викаше и се смееше гръмко той. — Искаш ли да те водя на кино?
Някое момиче прекосяваше понякога улицата, за да го избегне, но ставаше прицел на най-много закачки.
— Хей, красавице, да дойда ли някога на среща?
Отговорите летяха, украсени с много смях:
— Ще ти струва пет лири!
— Ти си луд, гълъбче, ти ми си съвсем извеян!
— Да се срещнем на Главната в осем! Не забравяй да дойдеш, защото ще чакам!
Беше неговият велик час за развлечение на зрял мъж. Той вършеше това, което му диктуваше възрастта, като подражаваше, макар и с преувеличения, на всички двадесетгодишни от квартала.
Завършекът на тези изключителни ухажвания се осъществяваше сред блатните тръстики в мочурливата ивица между реката Лин и железопътната линия, където Франки водеше рядко своята банда. Там се промъкваше (някое от ухажваните момичета го придружаваше само като мъглив образ в главата му) по потайни пътеки, за да лови попови лъжички, а после лягаше някъде на скрито, където никой не можеше да го види — самозван владетел на върби, бъз и крайпътни дъбове. От такава разходка се връщаше бледен, с изплъзващия се поглед на виновен и с приятни спомени.
Всяка вечер през цялото лято той стоеше на ъгъла на улицата, в началото с мнозина от бандата, но по-късно сам, защото закачките му към момичетата от фабриката не бяха вече така невинни. И затова веднъж привечер пристигна един полицай и го махна завинаги от ъгъла на улицата. През тези месеци стотици натоварени камиони пътуваха всеки ден досам мочура и изсипваха баластра, докато тайните скривалища на Франки бяха съвсем заличени, а над тях легнаха здравите основи на друг клон от тютюневата фабрика.
В онази неделна сутрин, когато майка ми и баща ми слушаха от сърцевидния високоговорител на нашето радио меланхоличния глас на Чембърлейн и поклащаха глави, аз срещнах Франки на улицата.
Попитах го какво ще прави сега, когато вече е обявена войната, защото предполагах, че поради годността му за военна служба ще бъде повикан заедно с останалия народ. Изглеждаше вял и тъжен, но помислих, че е заради войната, помислих, че е маската на благопристойна сериозност, която трябваше да има всяко лице, макар и да не я чувствах върху своето. Забелязах също, че когато заговори, той пелтечеше. Седна на тротоара и опря гръб на стената на някаква къща, като долавяше инстинктивно, че днес никой не ще го гони с прът за пране.
— Ще чакам повиквателна — отговори той — и ще постъпя при Шеруудските стрелци.
— Ако викнеха мене, бих отишъл във флотата — обявих аз, след като той не продължи с епизод от подвизите на баща си през миналата война.
— Армията е единственото място, където трябва да се постъпи, Алън — каза той, като ставаше и вадеше лулата си.
Усмихна се внезапно. Вялостта му изчезна.
— Чуй какво ще ти кажа. Следобед ще съберем бандата и ще отидем на маневри зад новия мост. Трябва добре да ви подготвя сега, когато има вече война. Ще се поупражним. А може да срещнем и някой от содомската сган.
Докато марширувахме през онзи следобед, Франки изложи своя план за нашето бъдеще. Когато наближим шестнадесет години и ако войната все още продължава, а непременно ще е така, защото германците са жилави — неговият старец му го казал, но в края на краищата няма да спечелят, защото офицерите им хвърлят в атака винаги най-напред войниците, — той ще ни заведе в града и ще ни запише всички едновременно в пункта за новобранци. А самият Франки ще ни стане взводен командир.
Идеята беше чудесна. Всички вдигнаха ръце.
Полето се простираше зад новия мост. Застанахме един до друг на парапета, загледани мълчаливо в най-новото доказателство за растежа на града. Пасбищата и наемните площи сега бяха отрязани от откритото поле с един булевард, изникнал от новите къщи на Содом, по който летяха вече коли и общински двуетажни автобуси.