Содомската сган не се виждаше и Франки заповяда на трима от нас да изчезнат из канавките и падините, а останалите от бандата да ги търсят и открият. Следващата точка от програмата за тренировка беше стрелба. Мишената — консервена кутия, поставена на един дънер, замервахме с камъни от петдесет ярда, докато я съборим. След уроците по фехтовка и свободна борба на железопътната линия се появиха шестима от бандата на „Содом“ и след бърза, брутална схватка, бяха задържани като пленници. Франки не желаеше нито да ги задържи, нито да им направи зло. Пусна ги, след като ги накара да положат клетва за вярност на Шеруудските стрелци.
В седем часа се наредихме по двама, за да се върнем под строй. Някой възропта, че ще закъснеем за чая у дома, и за първи път Франки отстъпи пред нещо, което помня, че взех за неподчинение. Той изслуша оплакването и реши да избърза, като съкрати пътя ни и ни поведе през едно разклонение на железопътната линия към каменовъглената мина. Фабриките и запуснатите пътища по хълма придобиха цвета на тъмна охра — сякаш през нощта щеше да се развихри буря, а облаците над града бяха розови и създаваха измамно впечатление на дълбока тишина. Тя ни караше да изпитваме особено чувство на беззащитност, сякаш железничарят в далечната сигнална будка можеше да ни види и да чуе всяка дума, която си разменяхме.
Един по един прехвърляхме телената ограда, а Франки, свит в храсталака, ни съобщаваше кога, според него, няма опасност. Той ни отпращаше един след друг и ние скачахме по шестте линии, привели гръб, сякаш минавахме край картечно гнездо. Между последната линия и оградата имаше препятствие — бракуван вагон, който служеше като работилница за поправки и склад на инструменти. Франки ни бе уверил, че вътре няма никой, но когато всички прескочихме железопътните линии, а някои тичаха вече по полето към пътя, аз се огледах и видях, че един железничар излиза от вагона и спира Франки, тръгнал към оградата.
Не чувах отделни думи, само приглушени звуци и препирня. Останах между върбите и започнах да наблюдавам как железничарят бута Франки по гърдите с показалеца си, сякаш го поучава нещо не на шега. Изведнъж Франки размаха ръце, като че ли не можеше да понесе да бъде възпиран така, и то сигурно пред очите на цялата си банда, спряла в полето.
В един миг аз ясно го видях да измъква бирено шише от джоба на дрехата си и да удря железничаря по главата. В необикновената тишина чух трясъка от удара и вика, пълен с изненада, гняв и болка. Франки се обърна и побягна към мене, прескачайки като зебра оградата. Когато се изравнихме, той ме забеляза и извика диво:
— Бягай, Алън, бягай! Той си го търсеше, той си го търсеше!
И ние избягахме.
На следващия ден моите братя, сестри и аз бяхме натоварени на общинските камиони и откарани в Уърксън. Бяхме евакуирани заедно с оскъдната ни собственост, натъпкана в книжни торби, далеч от очакваните бомби, с повечето деца от града. С един удар на съдбата бандата на Франки бе изтръгната от ръцете му, а самият той отведен в полицията, загдето беше ударил железничаря с бутилката по главата. Обвиниха го и като закононарушител.
Започването на войната съвпадна може би с края на така нареченото юношество на Франки, въпреки че и по-късно в държането му често имаше следи от него. Все още ходеше например от единия до другия край на града, даже през димна завеса или при затъмнение, с надеждата да открие някое кино с интересен каубойски филм.
Не бях срещал Франки две години. Един ден видях някакъв мъж да блъска ръчна количка по старата улица, където не живеехме вече. Мъжът беше Франки, а количката беше натоварена със снопчета подпалки, каквито домакините нареждат над смачкания вестник, за да си подпалят сутрин огъня. Не намерихме много общи теми за разговор. С държането си към мен Франки оронваше сякаш собственото си достойнство — като че ли се стесняваше да го видят, че разговаря с хлапак, толкова по-малък от него. Това не се прояви открито, но аз го почувствах и понеже бях вече тринадесетгодишен, то ме възмути. Времената бяха решително променени. Не бяхме вече приятели. Помъчих се отново да попадна в атмосферата на старото време и казах:
— Опита ли се да влезеш в армията, Франки?
Сега разбирам, че това не е било много тактично и сигурно го е засегнало. Тогава не го усетих, но си спомням раздразнението, с което той отговори:
— Какво искаш да кажеш? Аз съм в армията. Постъпих преди година. Старецът също се върна в армията като старши сержант и аз съм в неговата рота.