Разговорът ни свърши набързо. Франки затика количката към съседния двор и започна да разтоварва своите подпалки.
Не бях го срещал повече от десет години. През това време и аз отбивах войниклъка си в Малая и съвсем забравих детските игри с Франки Бълър и организираните битки със содомската банда оттатък новия мост.
Не живеех вече в същия град. Можеше да се каже, мисля, че се бях издигнал над средата си. Бях станал един вид писател, след като необяснимо защо по време на евакуацията и последвалите бомбардировки обикнах четенето.
Идех си в къщи, за да посетя семейството си, и по пътя към шест часа през една зимна вечер чух някой да вика:
— Алън!
Познах веднага гласа. Обърнах се и видях Франки, застанал пред един афиш — опитваше се да го прочете. Беше на около тридесет и пет години. Не ми приличаше вече на великан, който мята копие, а беше висок почти колкото мен, по-слаб, с ясен отпечатък на смирение върху лицето. Видът му беше доста приличен — с шапка и черно палто, с бяло вълнено шалче, прибрано спретнато в палтото. Забелязах върху ревера му зелената лента на орден. Тя потвърждаваше онова, което дочувах за него през последните десет години. От старши сержант в нашата банда той беше станал редник в полка на Хоум Гуард1, по-точно куриер в ротата на баща си. С желязна каска над ниското потно чело Франки се промъквал с военните съобщения през полето, където познаваше всяко стръкче трева.
Не беше вече мой „командир“ и ние го почувствахме в мига на ръкуването. Търговията на Франки с подпалки беше процъфтяла и сега той обикаляше улиците с кола, карана от пони. Не беше богат, но сам си беше господар. Най-искреният стремеж на нашата класа беше човек да се превърне в свой работодател. Той знаеше, че не е вече предводител на „сродни души“ и докато разговаряхме, сигурно се питаше дали аз не съм станал такъв, което го караше и да се стеснява.
Не бяхме само възмъжали — всеки посвоему — от времето, когато с копие-релса и с щит-капак от кофа за смет, той предвождаше своя батальон в безпощадни битки с камъни; с него се бе случило нещо, което аз не знаех. Произхождахме от една и съща класа, имахме, така да се каже, и еднакво детство — трябваше да има и нещо общо в корените ни, макар че нашият листак, започва да вехне, преди да съзрем цвета и оттенъците му. Помежду ни не се създаде контакт и аз, притежавайки това, което светът, където навлязох, определя често като „изострена чувствителност“, разбрах, че причината се крие и у Франки, и у мен.
— Как си я карал досега, Франки? — запитах го аз, преминал на нашия си диалект, но с чувството, че нямам право да си служа вече с него.
Той се запъна леко, но това нямаше нищо общо с предишното пелтечене, на което се, подигравахме.
— Добре съм сега. Чувствам се много по-добре след онази година в болницата.
Скришом го огледах бързо, за да забележа окуцял крак, строшена ръка или някакъв белег. За какво друго хората ходят по болници?
— Защо беше там? — запитах аз.
Докато отговаряше, той се запъна още повече. Почувствах, че се колебае; за миг не знаеше какъв тон да избере и най-сетне каза почти гордо и безсъмнено сериозно:
— На шоково лечение. Затова постъпих.
— Защо те лекуваха с шок, Франки? — запитах аз спокойно, като съвсем искрено не проумявах какво ми говореше той, докато в съзнанието ми не проблеснаха всички ужасни подробности на онова, което бе изпитал Франки. Поиска ми се да стана достатъчно властен, за да унищожа тези бели мантии, които бяха покушили объркания свят на Франки, да залича тяхната ненавист и самонадеяност.
Франки вдигна яката си, защото със здрача започваше да вали:
— Та разбираш ли, Алън? — заговори той с едно изражение, в което откривах разумност и покорство. — Скарах се със стареца и после се забравих. Нараних баща си, а той повика полиция. Те домъкнаха един доктор, а докторът каза, че трябва да ида в болница.
Бяха го научили да я нарича „болница“. Преди би изревал със смях:
— Лудница!
— Радвам се, че сега си по-добре — казах аз и в дългата пауза, която последва, разбрах, че въпреки всичко светът на Франки е останал недокоснат, че добросъвестните учени и методични изследователи са успели сигурно да се доберат до него, да го тласнат към бягство, успели са да разрушат физическото тяло, което приютява този свят, но в края на краищата не са имали силата да го погубят истински. В джунглата има едно кътче, до което скалпелът никога не може да стигне.
Франки искаше да си тръгва. Дъждът го безпокоеше. После, спомнил си изведнъж защо ме бе повикал, той се извърна към афиша с тлъсти черни букви на жълто поле:
1
Хоум Гуард — доброволчески граждански отряд, формиран във Великобритания през 1940 година.