Естествено, нито капка дъжд… Пресече пътя, за да потърси подслон срещу вятъра. Озова се сред гората… или по-скоро сред това, което бе останало от нея след почти половин век безмилостно изсичане. Може би беше алжерската гора… Значи се намираше на десет-петнайсет километра от Рош Тужа? Трябва да съм се заблудил някъде между Юрбиел и Фонтарак. По дяволите, ама аз наистина откачам! Погледна часовника си. Стрелките светеха необичайно силно. Циферблатът блестеше като малка лампа. 20ч. 50. Да, ясно, в момента на катастрофата съм загубил съзнание и съм останал така най-малко час… Облегна се на насипа и скри лице в ръцете си. Хилядите тъпани на урагана тътнеха в далечината. Клоните на дърветата се сплитаха със стържещ, злокобен звук… Час, час и половина. Боже мой, но в такъв случай сигурно ме търсят!
Обърна гръб на вятъра и се отдалечи от колата. Опита се да открие светлините на Сен Пол ле Тур, Ториак, Мерлен или Сернак. Напразно. Торнадото може би бе изтръгнало стълбовете и бе прекъснало електрическия ток. Ако бях в опозицията, щях…
Държавният секретар си припомни историите, които бе чул за прословутите „сухи бури“. Местните хора (най-вече японците и анархо-еколозите) разказваха за случаи на амнезия или на нервен шок по време на това явление. Говореха за някакъв овчар, изненадан от бурята — стадото му било разпръснато, а самият той бил като луд (но може би е бил и преди това… някакво хипи!). Жан Вейрак никога не беше давал ухо на тези слухове, разпространявани от враговете на режима. Все пак сега се замисли. Собственото му поведение му се струваше необяснимо… Що се отнася до самата същност на явлението, въобще не смееше да си задава въпроси. Табу, табу! Военни опити: приоритет на приоритетите… Веднъж и Франция да не се готви за вчерашната война, а за бъдещата! Честна дума… Да, намесата в гравитацията може би ще доведе до смущения в животинския магнетизъм или нещо подобно — а следователно и в човешкия мозък… (Само Императорът да не чуе какво си мисля!)
Върна се в подслона да си поеме дъх. Небето все още бе забулено, но светкавиците го осветяваха силно като при пълнолуние, при това в цветове. Беше невероятна смесица от светлина и мрак. Жан Вейрак забеляза дълбок път, който недалече излизаше на шосето, и се прислони там. Най-сетне можеше да диша спокойно и да обмисли положението. Все още не бе в състояние да се ориентира точно. Докъде водеше този път: до Фонтарак, до Сен Пол или до Сернак? Най-лесно бе да продължи по него. Все щеше да види някоя табелка, стрелка или указателен стълб… Но благоразумно ли беше да изостави колата? Поколеба се за момент. При всички положения трябва да сложа триъгълника — ако успея да го открия. Подобни детайли са много важни за избирателите! В рова на пътя почти не усещаше вятъра. Бурята като че ли стихна или може би се отдалечаваше. Стигна до края на пътя. Резкият напор на вятъра почти го задуши. Боже мой, продължава! Отстъпи една крачка. В същия момент му се стори, че на около стотина метра надолу по завоите забелязва светлина, която се движеше, опипвайки светлите стволове на кестените. Това бе кола, която много бавно се изкачваше откъм Фонтарак. Изведнъж разбра къде се намира. Старият път от Фонтарак за Мерлен, който пресичаше алжерската гора. Но това не обяснява защо съм се забил тук! Приближаващата кола се оказа полицейска или жандармерийска камионетка със синя лампа на покрива. Помисли си, че ченгетата го търсят. Никак не му стана приятно.
— Капитан Моасагел?
— Аз съм, господин префект.
— Е, докъде стигнахте?
— Все още нищо.
— И, естествено, с Рош Тужа няма телефонна връзка, нали?
— Да, но това го уредих. Изпратих хора в Рош и те току-що ми се обадиха по радиостанцията. Радиовръзката е… много лоша. Все пак се чуваме. Госпожа Вейрак: господин Борис били изненадани от бурята, докато се разхождали край Сер, но са успели да се приберат без произшествия. Господин Борис като че ли е в шок. Адютантът Лавал мисли, че не е сериозно.