Кучето вълк на Пейре го позна и го посрещна с приятелско ръмжене. „Здравей, приятел!“ — отговори Жан. Влезе в странноприемницата през задния вход. С раздраното на ръкава сако, потънал в пот и прах, обезумял, усмихнат. Щеше да се срещне с приятелите си. Застина в края на коридора. В него бе впил поглед някакъв човек, който явно го очакваше. Не го позна веднага. Загорялото лице, твърдият поглед, приветливият и същевременно властен вид му бяха познати. Но първото нещо, което му направи силно впечатление, бе оранжевата фланела. Същата фланела, каквато носеше в деня, когато срещна Мариела…
Господин държавният секретар Вейрак! За малко не избухна в смях. Значи това съм аз? Направи крачка напред и образът потрепна. Другият загуби част от увереността си. Втора крачка. Погледът на отсрещния се изцъкли от ужас. Чертите му се размиха.
Държавният секретар направи едва доловимо движение, за да се предпази или може би за да отрече, и изчезна. Жан влезе в кухнята.
Разнесоха се викове, възклицания. „Господин Жан!“. Вдигна се олелия от охкания и несвързани думи. Накрая изведнъж настъпи тишина. Пристигнах… Някой подаде стол и той се отпусна на него. Известно време не съзнаваше какво става и какво се говори наоколо. Над него се надвесваха лица. Усмихна се и се отпусна. До обонянието му достигна ароматът на пикантен сос и гладът изведнъж го изкара от вцепенението.
— …извикайте лекар!
Поклати глава. „Не за мен, чувствам се съвсем добре.“
Поиска да стане. Попречи му лекото виене на свят. Отново почти загуби съзнание.
— Пийте.
Погълна четвърт чаша от някаква сладникава, блудкава, отвратителна течност и му се повдигна.
— … се е случило, господин Жан?
— … не знаете ли последните…
— … министърът на телевизията…
Телевизия? Жан си помисли за Мариела и се извърна към телевизора. На екрана бавно преминаваха планински пейзажи под звуците на класическа музика и тихо изпълнявани военни маршове.
— … снощният преврат?
— Остави го на мира! Не виждаш ли, че…
Постепенно смисълът на последните думи, които чу, достигна до съзнанието на Жан Вейрак. Преврат? Преврат!
— В такъв случай не съм вече в правителството?
Веднага изпита странно чувство на облекчение. Е, случи се значи… Идваше му да се смее и да плаче едновременно. Животът му започваше.
На екрана планините изчезнаха и музиката спря. Непозната говорителка преглътна слюнката си и съобщи с остър глас: „Слово ще произнесе господин Реймон Катре, министър-председател на новото правителство.“
Последва „Марсилезата“.
Смахнат тип!
Жан се изправи — вече се държеше здраво на краката си — и обърна гръб на телевизора.
— Господин Пейре, бихте ли ме откарали в Рош?
— Веднага, господин Жан.
По пътя не говореха за преврата, а за сушата. Два месеца и половина без дъжд! А изворите практически не бяха подхранвани от миналата есен. Жан най-сетне си даде сметка до каква степен в областта липсваше вода. Природата на места съвсем се бе изродила.
— Е, господин Жан, сега вече мога ли да ви попитам… Опитите в Грама ли са причина за сухите бури?
— Боя се, че да — призна Жан.
— И нищо ли не може да се направи?
— При Катре ли? Още по-малко, отколкото преди!
Разсмя се. Никога нямаше да отиде в двореца! Всъщност това бе абсурдна мечта. Признай си честно, приятелю — ако се бе добрал до трона на Императора, щеше ли да спреш опитите и да сринеш ЦИГ? Предварително знаеше отговора — естествено, не. Логиката на системата изискваше да се поемат все повече и повече рискове. Надпреварата щеше да продължи несъмнено до окончателната катастрофа.
— Какво ви е толкова смешно?
Какво ли? Твърде е трудно за обяснение… Вече не съм държавен секретар. Колко ли време още ще бъда собственик на Рош Тужа и съпруг на Мариела? Японците няма вече кого да нападат и Мовар ще изпадне в затруднено положение. Не е ли смешно?
Хората от БОВО бяха вече в Рош. Знаех си аз, че този мръсник Катре не може да ме понася! Жан позна Бардон, ченгето, което бе срещнал в странноприемницата. По дяволите, аз съм от другата страна на барикадата! Бардон нехайно се приближи, извади от джоба си измачкан лист хартия, престори се, че го чете, хвърли цигарата си и я смачка ядно на каменните стълби, като да беше отровна змия.