— Хей, да ви настаня един до друг да си побъбрите малко, дето се вика?
Това въобще не беше въпрос. За стрина Пейре Жан Вейрак си оставаше малкият дванайсетгодишен Жано, който й продаваше пъстърви, уловени тайно в един приток на Сер. Мариела се поколеба, като че ли се чудете как да откаже, но не й хрумна нищо. Не изглеждаше особено въодушевена. Накрая се усмихна и кимна.
— Защо не… господин Жан?
По-изтъкнатите гости се хранеха в кухнята. Тази традиция успешно се бе наложила и благодарение на нея се бе състояла не една паметна среща. В началото на вечерята разговорът предпазливо се завъртя около най-общи теми. Впрочем времето се бе превърнало в особено привлекателна тема, откакто се появиха вятърните бури и цветните дъждове. Според последните новини над Цюрих беше валял жълт дъжд, над Дижон — виолетов, а над Сен Флур — оранжев. Все пак това беше по-добре, отколкото нищо, както в някои области на Кос, където не бе падала и капка от три месеца!
След домашното козе сирене Мариела най-после се реши да зададе един личен въпрос на „господин Жан“.
— През цялата ли година оставате в Париж, господине?
Жан Вейрак се поколеба известно време дали да разкрие самоличността си. Бе много доволен и същевременно малко засегнат, че не го бяха познали.
— Имението ми е недалеч оттук, в Рош Тужа, и идвам доста често. Е, не чак толкова, колкото ми се иска. Всъщност твърде много пътувам. Работата ми…
— Бизнесмен ли сте?
Жан Вейрак си представи малкото момче — самотно и упорито, след това младежа — измъчен и нещастен, разкъсван от амбиции и винаги на границата на отчаянието. Да, животът си заслужаваше да бъде живян… Погледна младата жена с настойчивост, която едва ли й бе приятна, но в момента изобщо не си даваше сметка как се държи. Бе твърде далеч оттук, някъде в миналото, в бъдещето… Господ знае къде. Някъде между гордостта и страха… Мариела беше красива и сериозна. Той продължаваше да мълчи и бавно да вкусва от внимателно дозираната смес безпокойство и щастие.
— Аз съм държавен секретар по земеделието — каза накрая.
— Не е вярно! Не е вярно! — извика малкото момче, което не вярваше. Злобно изрита мръсното хлапе.
— Моля да ме извините — каза Мариела, изчервявайки се. — Не знаех.
— Господин Пейре! Нещо ново за мен?
— Не знам, господин Жан. Лапарукиал телефонира ли ви?
— Да… Много говори, а нищо не казва.
— Не е лош човек.
— Какъв е този митинг на Мовар? Претекст ли?
— Може би. А за бурята…
— Да?
— Историите на абата не са много за вярване. Има признаци, по които бурите могат да се предвидят един-два дни предварително. Имам тук едно момче, което знае някои неща. Казва се Бюзиняргес. Дали пък няма да искате да го видите?
— Защо не?
— Само че и дума не може да става да го доведем у вас. Голямо шубе го гони. Ще трябва вие да дойдете.
Държавният секретар погледна часовника си. Шестнайсет и четирийсет. До Пон дьо Дийо са тринайсет километра отвратителен път…
— Ще дойда. Не изпускайте вашия човек.
Пътят за Рош Тужа се отделяше южно от главния, а до върха стигаше от запад, след като обикаляше три четвърти от възвишението. Мариела нервно закачи живия плет от туя2, заобиколи централната фасада и градината. Продължи покрай северната фасада, която изглеждаше окървавена от малките яркочервени цветчета на мимозата. Чакълът хвърчеше изпод гумите: Мариела бе много радостна. В крайно сметка съм си у дома.
Късата алея свършваше пред главния вход. Госпожа Вейрак, омъжена от шест месеца за държавния секретар, си беше у дома… Спря колата пред стълбите и скочи на земята с онова прословуто повдигане на полата, благодарение на което във всеки френски дом вече познаваха отблизо закръглените й загорели бедра.
Боровете бяха забили върхове о един твърде съмнителен облак. Лястовиците изпълняваха сложни номера около покривите — сигурен признак, че ще има буря.
От главната сграда, загадъчно унищожена по времето на виконт Ели Мари Ейлю дьо Тужа през 1875 година, не беше останала и следа. Облегната на склона, възседнала върха на възвишението, се издигаше модерна къща във формата на буквата Т. С тераси на всеки ъгъл, осеяна с лоджии, тя беше отворена от всички страни за вятъра и слънцето. Синият гранит се виждаше чак до първия етаж и по подпорите на терасите от южната страна. Нататък по склона бяха изсечени стълби. Високи синкавозелени ели, синкави смърчове и бледи канадски борове придаваха на северната страна почти планински вид и спираха вятъра, без да закриват ширналата се от Сен Боне чак до Пон дьо Дийо гледка към долината на Серт — притока на Базак. На запад и югозапад се простираха Фонтарак, склоновете на Газе, Лутр, Антерийо, Ториак ле Тур и листвениците на алжерската гора…