Къщата бе достойна за пълномощен министър на земеделието, какъвто скоро щеше да стане Жан Вейрак — в това Мариела не се съмняваше. Бе достойна и за нея, Мариела Фабрици (докато чакаше за императорския дворец!). Естествено в област, опустошавана от сушата и ураганите, къщата предизвикваше хорската злоба… Фурманяк, близък сътрудник на Мовар, беше обиколил и трите департамента, като се кълнеше на всички митинги, че съвсем скоро ще отиде да се изсере пред вратата на този мръсник Вейрак. Дори при случай не пропускаше да уточни: на стълбището пред главния вход, и то когато министърът е там. И абат Сармежан, червеният магьосник, държеше пред тълпите речи на подобна тема: ще й сера в мутрата аз на тая мацка от телевизионните сериали! Политическото съзнание на селските и анархо-екологическите групировки може би не беше чак толкова издигнато, колкото си го представяха в парижките висши кръгове… Но Жуст Мовар не говореше за сране просто ей така. Пред Рабле той предпочиташе — с право или не — „Философски есета за работниците и селяните“, малката зелена книжка от Пекин. За правителството и администрацията той бе противник, с който трябваше да се съобразяват.
Дежурното ченге се бе облегнало на бара. От устата му като отровно жило стърчеше изгаснала цигара. Жан Вейрак не скри неудоволствието си от тази среща. Другият се направи, че не го забеляза. Невъзможно беше да се разбере дали принадлежеше към Бюрото за организиране на вътрешната отбрана, или към Центъра за икономически и социални изследвания на армията — с други думи, дали зависеше от Сардината, или от Катре. Всъщност това нямаше никакво значение: ченгетата вече зависеха само от себе си и от някои енергични шефове… За щастие всички тия кретени имаха толкова гнусни мутри, че се различаваха отдалеч. Да не говорим за държанието им, заимствано от предшествениците им от Гестапо. Жан Вейрак стисна зъби. Когато се настаня в двореца, положението трябва да се промени! Така ли? И сега настъплението на двете успоредни — или съседни — полиции представляваше неизбежно зло за режима. Императорът също беше против ченгетата, поне така се бе клел пред Жан Вейрак, който нямаше никакви причини да се съмнява в искреността му… И резултатът бе налице, неопровержим — мощта на БОВО и ЦИСИ и арогантността на техните агенти постоянно нарастваха. Жан Вейрак нахълта в кухнята на странноприемницата. Бай Пейре го очакваше сам. Беше висок и слаб, косата му стърчеше на кичури по ъгловатата глава. Увисналите мустаци му придаваха войнствен вид, смекчен от благия поглед. Подаде на държавния секретар голямата си мазолеста и загрубяла ръка — ръка на селянин, а не на собственик на странноприемница.
— Е?
— Ами Бюзиняргес се омете, като видя копоя ви!
— Той не е мой копой.
— Не казвам, че е ваш, но за местните хора е все едно.
Можеше ли Жан Вейрак да признае пред верния си избирателен агент, че политическата полиция е по-силна от държавния секретар по земеделието? Че на нея не й пука дори от министрите? Оставаше само един изход: дворецът да бъде негов! Прехапа устни. Не е вярно! Не е вярно! — припя вечното хлапе, скрито в главата му. Не е вярно, няма да отидеш в двореца… Веднага го накара да млъкне. Разкарай се, маймуна такава! Може би след десет години, ако всичко върви добре… Но докъде ли ще сме я докарали след десет години с тези мръсници?
Беше пребледнял силно. Пол Пейре извърна поглед.
— От два месеца вече няколко от тези типове обикалят наоколо. Опознахме ги всички. Физиономиите им са такива… ъъ… личи си, че идват отдалеч. Мога ли да ви попитам нещо, господин Жан?
— Разбира се, скъпи господин Пейре.
— Заради случая Грама ли са тук?
— Случая Грама?
— Не. Значи заради Мовар?
— Може би. Ще се осведомя. Във всеки случай не е заради мен!
— А за бурята Бюзиняргес е сигурен в себе си. Казва, че има признаци, които не лъжат. Тази вечер ще е.
Жан Вейрак сви рамене… Вратата към коридора бавно се отвори, на прага се появи мъж в профил. Не много висок, добре сложен, но леко прегърбен в раменете. Очите му бяха хлътнали, носът — възкъс за издълженото лице със запомнящи се черти, устата — широка, чувствена, но застинала в болезнена гримаса. Мръсен, небръснат мъж, с изподрани ръце и окъсани дрехи. Приличаше много на Вейрак от кошмарите.
Държавният секретар отново загуби тена си на добре охранен четирийсегодишен мъж.
— Влезте — сухо каза татко Пейре. С нехаен жест ченгето хвърли цигарата си на земята, мина през неясния силует на двойника и влезе в кухнята.