Силен гръм отекна след въпроса. Къщата потрепера чак до основите. Целият скелет завибрира с жален писък. Дълго поскърцва някаква спукана плоча. Капаците изтракаха. Входната врата тихо се притвори. Малки облачета прах се изсипаха от цепнатините на тавана, между почернелите греди… Господи, ако наистина съществуваш (в което, извини ме, силно се съмнявам), направи така, че да вали!
Жан Вейрак се изправи и залитайки, отиде до прозореца. Затвори капаците и кухнята потъна в мрак. Пипнешком затвори и крилата на прозореца и успя да ги залости.
— Признавам, че съм вършил неща, с които трудно мога да се гордея. Много повече съм направил за големите химически сдружения, отколкото за селяните… но имах страшна нужда от пари. Рош Тужа се продаваше… Ако можеше да видиш тази къща! Заради нея напълно си заслужаваше да поема известен риск. Сигурен съм, че ще ти хареса, когато дойдеш… Разбира се, ако се съгласиш да дойдеш при мен… А ще видиш, като стане и езерото! Освен това на къщата дължа донякъде и Мариела. Надявам се, че тя също ще ти хареса. Наистина е хубава…
— Да, да… Винаги си знаел какво искаш — повтори дядото.
— Наистина. Сега имам Рош Тужа и Мариела… И съм държавен секретар! Мислиш ли, че съм мръсник?
— Защо ме питаш?
— Ами зная твоите леви убеждения. А хората — селяните например — казват, че съм мръсник.
— Е, синко, може и наистина да си. Но не си единственият. Нито най-големият. Това не трябва да смущава съня ти!
Жан Вейрак се изправи и излезе. Машинално прибра ключа в джоба си. Ураганът започваше.
— Да, шефе?
— Кажете ми честно, Бардон, вярвате ли, че селяндурите са способни да предвиждат тези прословути бури, при положение че специалистите с всичките си машинарии не успяват?
— Има признаци…
— Да. А вие познавате ли ги?
— Ами, не много добре.
— Жалко… Тъй или иначе селяндурите имаха право. Задава се едно от ония гадни торнадо. Оттук го виждам. Господи!
— Вие сте в Ка…
— Няма значение къде съм. Кажете ми, наистина ли другарят Хирохито и неговите приятелчета смятат да се поразходят тази нощ до Мон Роз?
— Почти е сигурно, шефе. Освен ако не им попречим. — Нашият лозунг е: Wait and see!4
— Окей, шефе. Не съм добре с английския, но разбрах.
— А Доналд държиш ли го под око?
— Видях го при „Мостът на река Куай“5. Вече сигурно се е прибрал… Имам също рапорт за разходката на Жустин и Пиеро сред природата. Има снимка и запис, но нищо особено — този мръсник даже не я докосна! А записът не представлява някакъв интерес. Помага й да репетира една пиеса или нещо подобно. Изглежда, че тя отново смята да се снима.
— Наблюдението да продължава. Там ли оставате, Бардон?
— Да, разбира се. Но ми се ще да дремна до полунощ. Според мен по-рано нищо няма да предприемат.
— Не съм чак толкова сигурен. Веднага щом започне бурята, те ще опитат да се възползват от нея. А времето, изглежда, мръсно ще се развали.
— Тук също, шефе. Не затваряйте, ще хвърля един поглед… Боже мой, да! Ало?
— Как ти изглежда?
— Черно като…
— Министърът го няма!
— Не, господине. Отсъства в момента.
— Бих искал да говоря с господин Борис.
— Господин Борис излезе, господине.
— Кой е на телефона?
— Пол Салвиак, секретарят. Господин…
— Вердие. Префект на Ло.
— Извинете ме, господине, министърът замина за Пон дьо Дийо в Кантал, преди около… два часа. Трябваше да се срещне с някого… ъъ… относно събитията. Току-що се обадих на този човек. Тръгнал е обратно в седемнайсет и трийсет. Трябваше да се прибере поне преди час. Аз не съм мърдал от Рош. Ако имаше… проблеми, щеше сигурно да ми се обади… А господин Борис и госпожа Вейрак излязоха преди малко на разходка. Вероятно им се е наложило да се подслонят някъде.
— Какво е времето при вас?
— Към Ло се разразява страшна буря. Още не е стигнала до нас, но приближава.
— Вали ли?
— Хм, не, мисля, че не. Искате ли да отида да видя?
— Не, няма смисъл.
— Затова пък имала… мръ… мръсен вятър! Оттук виждам как клоните се огъват до земята.
— Бихте ли се обадили в префектурата веднага, щом министърът се прибере?
Светкавиците следваха толкова бързо една подир друга, че небето бе постоянно осветено. Гръмотевиците трещяха като броеница от бомби, възпламенени с един-единствен фитил, опасващ хоризонта. Истинска последна битка! Пепел покриваше главата на Жан Вейрак, ушите му бучаха, а в устата си имаше вкус на изгоряло. Напразно се мъчеше да отвори заклещената лява врата. Глупак! Така както се е килнала колата, никога няма да успееш… Изкатери се по дясната седалка и изведнъж се почувства нещастен и жалък. Господи, размазал съм се в едно повалено дърво! Нищо друго не си спомням. Пропуканото предно стъкло пречупваше синьо-белите отблясъци на бурята и ги превръщаше в множество искри, подобни на милиони светещи насекоми, затворени в милиони пръснати кристали… Жан Вейрак отвори с мъка дясната врата, затисната от някакъв клон. Това се казва, приятелю, да се правиш на глупак, но пак леко се отърва. Не всичко още е загубено — дворецът няма да ти избяга! Издраното му чело леко смъдеше, а остра болка пронизваше главата му от тила до слепоочието. Накрая се измъкна от колата, но разпра сакото си. Когато скачаше на земята, сух клон, но с листа, го шибна през лицето. Яростен порив на топлия вятър го прилепи към стеблото на поваления дъб. Почувства се като опиянен. В края на краищата какви ще ги бъркам в Елисейския дворец!