— Със съжаление трябва да отбележа, че ти няма да си тук, когато негово превъзходителство се оправи — Янагисава бутна листа настрани, взе нов от слугата и отново топна четчицата в мастилото, — тъй като аз имам поръчение за теб… Задача, която ще те отведе далеч, много далеч от Едо.
Старейшините се размърдаха. Сано отвърна:
— Не можете да го сторите. Аз съм подчинен единствено и само на шогуна. Моят дълг е към него, не към вас.
Янагисава се разсмя:
— Когато негово превъзходителство е неразположен, командвам аз. Мога да направя, каквото реша. И сега решавам да те пратя на инспекция в Нагасаки.
— Нагасаки? — възкликна Сано ужасен. Градът бе на два месеца път от Едо. Придвижването дотам и обратно плюс самата работа на място можеха да отнемат цяла година — време, в което Янагисава бе в състояние изцяло да съсипе репутацията на Сано, да настрои шогуна против него и да го лиши от позициите му. А и… може би нещо още по-лошо?
— Изглеждаш ми недоволен, сосакан — Янагисава едва успяваше да скрие задоволството си. — Не виждам защо. Нагасаки е престижно местоназначение. Там трябва само да отразиш състоянието на управлението и икономиката и настроенията на гражданите — на празния лист той отново изписа същите йероглифи — успех, вятър, дърво, след което даде знак на слугата да му донесе чист лист. — Няма да се налага да работиш усилено и докато се наслаждаваш на спокойния живот по красивото крайбрежие на Кюшу, можеш да изискаш част от годишния данък върху външната търговия… — Янагисава се изхили самодоволно. Сано отлично знаеше, че в Нагасаки и най-безобидното поведение, погрешно възприето като предателство, можеше да обрече човек на смърт — особено ако е набеден от враговете си като неблагонадежден. Разбираше защо Янагисава е решил да го изпрати в Нагасаки — дворцовият управител добре познаваше склонността му да нарушава правилата и да засяга важни хора по време на разследванията си. Сигурно тайно се надяваше, че в Нагасаки Сано ще си навлече достатъчно сериозни неприятности, та сам да се провали веднъж завинаги. А и властта на Янагисава, която се простираше достатъчно надалеч, можеше да обезпечи този изход. — Наистина, сосакан Сано, трябва да ми благодариш за тази възможност! — дворцовият управител вдигна четка над новия лист хартия. — Мисля, че вече съм готов да напиша целия стих — обърна се той към старейшините.
— Убеден съм, че ще бъде великолепен, почитаеми управителю — обади се главният старейшина с отявлено ласкателен тон.
— Трябва да остана в Едо за годежа си — възпротиви се Сано, макар че не изгаряше от нетърпение да сключи брак.
Янагисава отново се изхили:
— Опасявам се, че ще трябва да отложиш плановете си за неопределен срок.
Сано стана и се поклони. Нямаше какво повече да губи.
— При цялото ми подобаващо уважение, почитаеми управителю, аз няма да отида в Нагасаки.
Янагисава се разсмя с цяло гърло. После пое дълбоко въздух и започна да пише бързо. Йероглифите изникваха плавно един след друг и скоро изпълниха целия лист. Той огледа работата си с въздишка на задоволство и остави четчицата си.
— И все пак мисля, че ще го сториш, сосакан Сано! — той опипа тънките белези на устната и клепача си — спомен от ужасното му преживяване с убиеца Бундори. Отправи към Сано изпълнен с отмъстителна наслада поглед, плесна с ръце и каза на появилите се петима стражи: — Погрижете се сосакан Сано да се качи на кораба, който утре заминава за Нагасаки. А, да, и преди да отидеш да се подготвиш за пътуването си, драги ми Сано — добави Янагисава с блеснали от жестокост очи, — кажи ми какво мислиш за моето стихотворение. Съчиних го специално с мисълта за теб… — и с грациозен жест той обърна листа към Сано.
Разнесе се грохот на гръмотевица. Дъждът заплющя по покрива на павилиона. Сано прочете:
Глава 2
— Къде е този окаян пристанищен патрул на Нагасаки? Досега трябваше да са ни видели и да са дошли да ни посрещнат! — величествен в своята ризница на плочки и шлем с рога, капитанът на кораба крачеше ядно по палубата. — Това е позор! Ние сме пратеници на шогуна! Някой ще си плати! — после изкрещя към екипажа: — Пригответе се за акостиране и за сваляне на пътниците… — и отправи подигравателна усмивка към Сано и Хирата, които с тревога се взираха в брега, докато корабът приближаваше пристанището на Нагасаки.
Хирата въздъхна с облекчение. От прекараната морска болест той бе блед, треперещ и доста отслабнал: