Вътре до масата, на която бяха правили аутопсията на Ян Спаен, стоеше доктор Хюйгенс. Сега на нея спеше младеж, покрит със завивка. Единственият пазач се бе опрял на стената с гръб към вратата. Миг по-късно Сано беше вътре, стиснал в желязна хватка пазача за гърлото. Пациентът не се събуди, но доктор Хюйгенс възкликна от изненада.
— Тихо! — изсъска Сано, напрягайки се да надвие извиващия се в ръцете му пазач. Стисна по-здраво. Кашлицата премина в хрипове, после пазачът се отпусна в безсъзнание и Сано го положи на пода. Затвори вратата и се изправи срещу Хюйгенс: — Защо ме излъгахте?
Доктор Хюйгенс изпусна въздишка на тъга, примесена с облекчение.
— Не иска мислиш аз убива Спаен. Аз страхува.
— Вие сте се карали със Спаен преди смъртта му. За какво?
Хюйгенс се поколеба. Или не знаеше, че Сано е загубил правомощия над Дешима, или не се интересуваше, защото явно изпитваше потребност да направи самопризнание.
— Аз иска напусне компания. Иска вкъщи. Спаен не пуска мен… — последва разказ за пропиляна младост и настъпила промяна; за това, как Ян Спаен бе постигнал надмощие и бе експлоатирал Хюйгенс. — Аз не иска убива Франц Тулп. Аз пиян. Луд. Ние бием. Аз удря твърде силно. Той пада… После идва Спаен. Той вижда тяло Тулп и мой кървав ръце. Аз страхува той… такова… обажда…
— Полицията — подсказа му Сано.
Хюйгенс припряно продължи:
— Спаен казва той помага. Вдига труп и крие. Аз казва може някой види? Спаен казва чака. После идва… такова… коне и кола и минава върху труп. Ние бяга. Чува кола спира, хора вика. Те мисли те убива Тулп.
По-късно Хюйгенс разбрал, че властите причислили смъртта на Тулп към подобни злополуки, които не били нещо необичайно за холандските фестивали — пиян младеж бил премазан от конска кола, карана от други пияни младежи. Приятелите на Хюйгенс от бандата мълчали от страх да не бъдат наказани. И той можел да се измъкне безнаказано, ако не бил Ян Спаен. Сано изпита жал към Хюйгенс и се възхити на усилията му да изкупи греха си. Неприязънта му към Спаен нарастваше. За да разбули загадката около смъртта на този жесток човек, Сано бе рискувал всичко. Но не можеше да допусне антипатията към мъртвия да се отрази върху чувството му за справедливост. Нито пък можеше да оневини заподозрян, който му беше симпатичен.
— Ще ви попитам отново — каза Сано. — Къде бяхте в нощта, когато Спаен изчезна?
Доктор Хюйгенс направи стъпка назад, но смело издържа погледа му.
— В моя стая. Спи. Не убива Спаен.
— Пренасяли ли сте тайно стоки от склада на Дешима до едно заливче в пристанището?
— Аз не краде стоки, не убива.
— Вие ли изстреляхте куршума в тялото на Спаен?
— Не! Не! — Хюйгенс тромаво се свлече на колене пред Сано.
Сано бе обзет от ядно отчаяние. Нямаше материално доказателство, което да свързва убийството с контрабандата, и въпреки това бе убеден във вината на доктора. Хюйгенс веднъж бе убил свой колега студент в пристъп на пиянска ярост. Ако не се е променил наистина, възможно е да е сторил същото и с Ян Спаен. Не биваше да се доверява на варварин! Техните светове бяха твърде различни!
— Трябва да тръгвам — каза Сано.
Свали дрехите и шлема на изпадналия в безсъзнание пазач, взе дългия му меч и предпазителите за краката. Преоблече се и натика тялото на припадналия в един шкаф. Хвърли вътре въжето и куката и отиде до вратата.
— Ако дойде някой, кажете му, че пазачът е излязъл — нареди на доктор Хюйгенс и се измъкна безшумно и навън.
Глава 30
Сано бавно прекоси двора. Тримата пазачи пред къщата на варварите го изгледаха със смътно подозрение. Той им кимна, те отвърнаха на поздрава му и после продължиха играта си на карти. Сано си отдъхна — първата пречка бе преодоляна. Стигна до оградата, отвори портата и се озова в тесния пасаж между двете огради. Поколеба се и тръгна напред, но тутакси чу зад себе си стъпки. Взрив от паника отекна в главата му и той ускори крачка. Вляво съзря портата, която търсеше. Шмугна се през нея и се озова в градината на административната сграда. Отвъд декоративно езеро се издигаше дългата двуетажна къща на коменданта. Сано се огледа, но не видя никого. Отправи се към вратата с твърда стъпка, както би вървял пазач, който отива там по работа. Мина през входната врата и влезе в сумрачен празен коридор с нисък таван, гол дъсчен под и хартиени стени. Таванът над него изскърца — горе имаше някой. Сано хлътна в първата отворена стая. Беше типична канцелария — с бюро в единия ъгъл и ниша зад него. Дълъг свитък, целият изписан с туш, лежеше отворен на бюрото. Сано хвърли бърз поглед — беше списък на стоки с дата отпреди две години: китайска коприна, английска вълна, индийски памук, еленови кожи от Камбоджа, индийско орехче от Островите на подправките, бинокли от Холандия… Всяка стока бе описана най-подробно. Но Сано повече се интересуваше от стоките, които не присъстваха в списъка. Никъде не откри упоменато огнестрелното оръжие или часовниците, намерени в пещерата на контрабандистите. Документът носеше кръглия червен печат на коменданта Охира — доказателство, че самият той е фалшифицирал описа на внесените стоки, като е изключил онези от тях, за които е знаел, че ще бъдат продадени нелегално, за да не бъдат докладвани в Едо. Обзет от въодушевление, Сано нави ръкописа и го мушна под туниката си. Това бе доказателството, от което се нуждаеше, за да убеди трибунала в своята невинност. Улика, която доказва, че контрабандата предхожда неговото идване в Нагасаки, и хвърля обвинение върху един от главните свидетели срещу него.