— Значи той е стрелял по мен? — попита Сано изненадан. Не Нирин или стражите от Дешима; не някой убиец, пратен от дворцовия управител Янагисава. Той се бе досетил за мотива на Кийоши, но не бе предположил колко далеч може да отиде момчето, за да защити баща си…
— Извинявам се заради сина си — каза Охира. — Не е искал да ви причини зло. Целта му е била само да ви изплаши. Когато е разбрал, че няма да напуснете пристанището, е изпаднал в паника и е стрелял напосоки, докато ви уцели… По-страшното е, че вие сте представител на шогуна, върховния господар, а това е предателство. Ето защо трябва да бъде наказан. Както и аз, и цялото ни семейство…
— Когато съдиите научат за престъпленията ви, ще ви осъдят на смърт — каза Сано. — И аз не мога да ви спася… а и вие не го искате, нали? — мълчанието на Охира бе потвърждение. — Но когато се върна на поста си, ще убедя бакуфу да освободи съпругата и по-малките ви деца от наказание — при особени обстоятелства Сано бе правил това за семействата и на други престъпници. — А Кийоши няма защо да умира, ако не докладвам онова, което ми казахте. А аз няма да го сторя, но само ако ми помогнете…
Охира се втренчи в него, сякаш не смееше да повярва на ушите си.
— Разбира се, че ще направя всичко. Всичко!
— Разкрийте ми убиеца на Ян Спаен — каза Сано, — и имената на всички контрабандисти.
— Не зная… — отчаянието отново издълба бръчките по лицето на Охира. — Не бях там, когато Спаен е умрял. Даже не съм стъпвал в онзи залив. Нирин управляваше лодката… Моята работа бе да подправям описите на стоките и да отслабвам охраната на Дешима…
„И да поемете вината, ако нещо се случи“, помисли си Сано. Колко умно от страна на Нагай предварително да избере изкупителната жертва!
— Как се свързвахте с контрабандистите — попита Сано, вкопчвайки се във всяка следа.
— В канцеларията ми пристигаха анонимни съобщения, но никога не съм се опитвал да ги проследя и не исках да знам повече, отколкото е необходимо. И унищожих всичко.
Значи нямаше писмени доказателства срещу Нагай, Ийшино, Урабе или който и да е друг. Но Сано отказваше да се предаде.
— Какво точно гласяха тези съобщения?
— Определяха деня и часа на контрабандата. Мястото, където моите хора трябваше да откарат стоката… — гримаса на отвращение изкриви устните на Охира, сякаш провокиран от неприятен спомен.
— Какво има? — попита Сано.
— Вчера дойде поредното съобщение. Моите хора трябва да прехвърлят останалата част от контрабандната стока утре.
— Къде и кога? — попита Сано. Ако успееше да доведе тази информация до знанието на съдиите от трибунала, може би щяха да го освободят и да преследват истинските престъпници. За първи път усети, че успехът не е непостижим.
— В съобщението се казваше, че трябва да се определи ново място на среща — поясни Охира, — защото заливчето вече е затворено. Трябва да чакам по-нататъшни инструкции.
Сано стана да си върви.
— Уведомете ме, когато получите вест — каза той.
— Да, разбира се. Как да ви открия?
— Можете ли да предложите някоя тиха и уединена странноприемница?
— „Двойно щастие“ — Охира му обясни къде се намира. — Ще ви пратя съобщение там.
— Ще се оправите ли? — попита Сано, загрижен за човека, чието унищожение щеше да разчисти път към истината и собственото му спасение.
Гласът на коменданта прозвуча далечен и вглъбен:
— Просто ще остана тук още известно време.
Преди да си тръгне, Сано се поклони пред вътрешното светилище и остави за късмет монета в кутията за волни пожертвования. После напусна храма с намерението да се приюти в странноприемницата, докато очаква съобщението от Охира. Но когато пристъпи вън от портите, бе пронизан от предчувствие за опасност миг преди да съзре причината за това.