Надолу по главния път покрай него минаваше огромно шествие, водено от пешаци, понесли знамена с герба на Токугава. Конници съпровождаха три паланкина, чиито отворени прозорци ограждаха лицата на сурови възрастни служители в черни церемониални шапки и роби. Следваха ги цяла армия слуги и носачи, понесли сандъци и вързопи. Сърцето му се сви. Усети, че му призлява от ужас. Трибуналът бе пристигнал ден по-рано от очакваното. Времето му беше изтекло. И нямаше възможност да изпълни плановете си.
А откъм града се носеше гневна орда самураи — йорики Ота в пълни бойни одежди, дошини, размахващи джите, конници и пешаци, и Нирин — мокър до кости и бесен.
— Ето го! — изкрещя Нирин и посочи към храма. — Хванете го!
Ордата се хвърли върху Сано. Служителите на реда отнеха мечовете му, завързаха му ръцете и го повлякоха към града.
— Процесът ти започва утре сутринта — уведоми го йорики Ота с победоносен кикот. — Дотогава ще се наслаждаваш на щедрото гостоприемство на затвора — той изплющя с юзди и махна на подчинените си да го последват: — Да тръгваме.
Глава 32
Трибуналът по държавна измяна се събра в приемната на представителната къща, в която бяха отседнали тримата съдии. Ранното утро едва проникваше през препречените с решетки прозорци. Фенери хвърляха зловещо сияние върху седналите на подиума магистрати, пременени в черни, извезани с герба на Токугава тържествени роби. Съдебни служители и секретари бяха коленичили зад писалищата. Войници охраняваха вратите. На стенописа отсреща стрелци препускаха през гората след един тигър.
Сано бе коленичил на сламената рогозка пред подиума досами ширасу, посипаната с бял пясък част от пода, символизираща истината.
— Откривам процеса срещу сосакан Сано Ичиро — обяви тържествено съдията от централното място. Беше около шейсетгодишен, с удължено четириъгълно лице и остри като бръснач скули. Тялото му бе стегнато и силно, позата му — изправена. — Делото ще се гледа от магистратите Сегава Фумио от Хаката и Дадзай Мория от Куруме — той се поклони на мъжете от двете му страни. Секретарите протоколираха думите му. — И от моя милост, Такеда Кендзан от Кумамото, в качеството на върховен съдия… — Сано усети топка в гърлото, щом разпозна името. Такеда бе твърде суров магистрат, при него нямаше помилвани или освободени заради снизхождение затворници. Лицата на другите двама съдии също не излъчваха и капчица милост. — Подсъдимият се обвинява в шесткратна измяна — обяви върховният съдия Такеда. — Оглавяване на контрабандна мрежа, преследване на японски граждани, доставка на оръжия от холандците, заговор със същите за сваляне на правителството, вербуване на военна подкрепа от Китай и изповядване на християнство… — Сано мислено се подготвяше да отхвърли обвиненията и да убеди съдиите, че е невинен. За съжаление тъмничарите му бяха конфискували свитъците, откраднати от Дешима, с което оставаше без доказателства в своя защита. Такеда продължи: — Допълнителни обвинения срещу подсъдимия бяха внесени от уважаемия губернатор Нагай: незаконно проникване на Дешима, нападение срещу персонала и подкупване на екипажа на холандския кораб… — Такеда посочи свитъците на масата. — В качеството си на съдии ние прегледахме свидетелските показания и ги смятаме за задоволителни. По такъв начин считаме подсъдимия за виновен за всички преждеспоменати обвинения.
Впил поглед в съдиите, изумен и невярващ, Сано попита:
— Това ли е всичко? — знаеше, че шансовете му за справедливо отношение са оскъдни, и все пак не бе очаквал такава повърхностна процедура. — Не е ли редно очевидците да дадат показания? Нима дори няма да ми позволите да представя собствената си защита? И най-простият селянин има право да каже нещо в своя защита, преди да произнесат присъдата му!
— Никой не ви е позволил да говорите! — възкликна съдията Сегава, съсухрено малко човече с нацупени уста. Той се обърна към върховния съдия: — Нека произнесем присъдата и да приключим с този неприятен въпрос, колкото се може по-бързо, както би желал и дворцовият управител Янагисава.
Съдията Дадзай кимна одобрително. Очевидно магистратите до един бяха лакеи на Янагисава. Но Сано не възнамеряваше да се предава без бой.
— Обвиненията са фалшиви! — възрази той разпалено. — Така наречените свидетели са ме набедили, за да защитят себе си — съдиите се навъсиха в безмълвно неодобрение. Служители, секретари и стражи го наблюдаваха с презрение. — Искам да ми се даде възможност да докажа невинността си!
След като ехото от собствения му глас заглъхна, последвалата тишина продължи цяла вечност. После съдията Сегава рече: