- Не крещят на английски - подсказа Маделин.
- Не. Не, права си. Кой, по дяволите, е с нея, защото не е Чейн.
Който и да беше, той бе хванал Соня за мишницата. По-високата фигура беше отпред, по-ниската отзад. Езикът на тялото им загатваше борба, все едно единият теглеше напред, а другият се дърпаше назад, опъваше се. Но можеше да се обясни и с изтощение от страна на момичето.
Той подаде очилата на Маделин.
- Нямаме друг план, нали ? - попита тя.
Петрович изцъка.
- Вече не. Изчакай да стигнат до фоайето и потегляме.
- Не гледат към нас - каза тя. - Можем да тръгнем и сега.
Маделин придърпа кашона с помощта на пръта и го забута, за да го използват за прикритие.
- Можеш да го докоснеш с ръце, нали знаеш. Сто на сто е без плъхове.
- За разлика от всичко друго наоколо. - Тя надзърна над кашона. - Току-що са влезли вътре. Петрович оттласна кашона, който описа мързелив кръг и започна да потъва.
- Джихадът ни наблюдава, така че изглеждай достойно.
Трикракото съоръжение извърна тялото си към тях и проследи движението им през водата. Когато стигнаха до кулата, се обърна в противоположната посока и заскърца към Мейфеър.
Водата вече стигаше до пъпа на Петрович, когато надникнаха през срутените врати. Луминесцентни лампи премигваха на угасване отгоре, а нещо на тавана ръсеше дъжд от електрически искри върху наводнената рецепция.
Тела като издути чували се въртяха бавно, носени от течението. Гладки космати създания пълзяха по тях и между тях с трескаво цвърчене. Въздухът сладникаво миришеше на разложение.
- Света Дево. Спаси ни.
- Стълбището е в другия край.
- Сигурно.
- Дай ми пръта.
Той го взе и тръгна напред, като си проправяше път през мъртвата маса. След като прочисти едно място и прогони плъховете от видимата част от водата, нагази в нея. Маделин тръгна по петите му, шепнейки молитвите си.
Асансьорите, наполовина под вода, се извисяваха черни и празни. Талазите се плискаха наоколо, тъмни като мазут.
- Почти стигнахме.
Тя го изгледа с безумни очи и продължи:
- Аве, Мария - радвай се, благодатна...
Вратата отстрани на асансьорната шахта беше открехната. Облегалка на стол се подаваше над водата като айсберг. Петрович отвори с крак по-широко и се увери, че никой не ги причаква на стълбите.
- Спокойно е. Давай.
Маделин избута стола и изкачи първите няколко стъпала. Линия от мазут и тиня се беше отпечатала на бедрата ?, а дългите й крака бяха омазани с тъмна кал.
- Това беше гадно - прошепна тя.
Петрович внимателно пусна вратата, за да не се блъсне, и се качи след нея, от шинела му се лееше вода.
- Иде ми да кажа, че съм виждал и са ми се случвали по-гадни неща, но не мога.
- Ако бях сама, изобщо не бих го понесла.
- Да, чувството ми е познато. - Той седна и вдигна крака. Мътилка протече от обущата му. -Тепърва ни чакат петдесет етажа. Чак догоре.
Над тях се чу продължителното ехо от затваряща се врата.
- До върха ?
- Стъпало по стъпало. - Той погледна нагоре и си представи дължината на стълбището, което се виеше около сърцевината на сградата. - И трябва да стигнем до Джихада преди всеки друг.
Тя протегна ръка и Петрович й даде металния прът.
- Благодаря, но не това имах предвид.
- О, добре.
Той погледна двете си ръце и избра по-чистата. Тя вплете пръсти в неговите и започнаха да се изкачват.
На десетия етаж - Петрович знаеше, защото ги броеше, без да очаква да може да разчете надписите с канджи символи - пътят им беше препречен от солидни огнеупорни врати. Пружините, които ги държаха затворени, бяха непоклатими. Именно тях бяха чули да се затръшват, когато бяха на приземния етаж.
- Тогава ще го направим по кроткия начин - каза Маделин.
Тя вдигна пръта и натисна с рамо цепнатината между двете врати. Чу се полъх на въздух, тиха въздишка на счупена спойка. Тя махна на Петрович да продължи, след което бавно отпусна вратата след тях.
Той се придвижи малко напред и се заслуша напрегнато. Стори му се, че долавя стъпки на двама души. Чуваха се като уморени, насилени. Предположи, че и неговите стъпки имат същия звук.
Вдигна пръст към устните си и посочи нагоре. Маделин кимна леко, като че ли по-енергични движения биха могли да ги издадат.
Оттам нататък продължиха беззвучно, но не съвсем: докато вървежът на Маделин не издаваше никакъв шум по стъпалата, обущата на Петрович скърцаха, колкото и внимателно да вървеше. Той обмисли варианта да ги свали и да ги преметне през врата си, но идеята да продължи бос към смъртта, го потисна. По-добре да умре обут.