На петнайсетия етаж се чуха още затварящи се врати. Това, че който и да беше със Соня, не действаше много внимателно, беше добър знак: не бяха ги усетили. Петрович вдигна вежда, а Маделин се наведе към здравото му ухо:
- Настигаме ги.
Петрович сложи ръка на гръдния си кош, за да провери дали сърцето му все още бие. От доста време не беше усещал своеволия от негова страна и това го притесняваше, защото обикновено определяше темпото на живота си спрямо многобройните болки и пристъпи и разчиташе на дефибрилатора си да го коригира, когато имаше нужда.
Изкачването на стълбите с такава скорост можеше да го убие.
Вратите под тях се отвориха бавно и се затвориха с трясък. Дрезгав смях отекна и продължи, докато най-накрая не свърши с гнусна храчка.
- Още някой идва - каза без звук Петрович.
- Верно ? - направи гримаса Маделин. Посочи към него, после нагоре по стълбите. - Ти върви.
Той се намръщи.
Тя посочи към себе си и вдигна пръта.
Петрович поклати глава.
Тя притисна устни до ухото му:
- Сега не е време за спор. Тук съм, за да стигнеш дотам, където отиваш. Ще видя кой се задава по стълбите и идвам. Ти няма да си се изкатерил до петдесетия етаж, преди да съм те настигнала, налий
Той опита да се отдръпне, но тя метна ръка през врата му и го задържа.
- Ако те уцели тъп заблуден куршум, предназначен за мен, няма да знам какво да правя с Джихада. Ти си този, който ще го спре. Не аз. Така че аз трябва да те пазя, а ти трябва да приемеш този факт. Окей ? - тя го целуна отстрани по главата и го подкани с разперени ръце, все едно гонеше гълъб.
Той я проследи как слиза надолу плътно до вътрешната извивка на спираловидното стълбище. След което тя изчезна. Изобщо не я чуваше, само кашлянето и отхрачването пет етажа по-надолу.
Обърна се и накара краката си да тръгнат. Още трийсет и четири етажа.
35.
Изкатери се догоре и силите му стигнаха още само да падне през вратата и да се просне върху чакълената пътечка. Вратата се затвори зад него; маскирана с тънък бамбуков параван, тя се сливаше с всичко наоколо толкова успешно, че дори не разбра как я беше уцелил.
Камъчета бяха полепнали по лицето му, ръцете му, а той почти не ги усети, докато не започнаха шумно да се посипват от него.
Маделин не се беше появила въпреки уверенията си. На няколко пъти той дори понечи да се върне, но само като си представеше как ще му скръцне със зъби, че не си гледа задачата...
Така че продължи и сега беше горе без нея. Провал се наричаше цялото това начинание. Той дори не можеше да стане.
Преобърна се по гръб и се остави на светлината от изкуственото небе. Въздухът беше топъл като през слънчев пролетен ден, обаче му беше студено, студено до мозъка на костите.
Стъпки изскърцаха по пътеката към него. Чу се метално щракване и върху него падна сянка.
- Петрович ?
Той присви очи заради ослепителния блясък.
- Конничи ва, Хиджо-сан.
- Ти... какво правиш тукй - Хиджо насочи пистолета си към повдигащите се гърди на Петрович.
- Дойдох за Соня. Не знаех, че тъкмо ти я държиш Какво си сторил на Чейн ?
-Той няма да ни безпокои повече. - Хиджо на няколко пъти си пое дълбоко въздух и погледна към ръката си. - Нито ти, Петрович. Ти все така си слабото звено.
- Вече не чак толкова. Аз съм звеното, което не позволява всичко да се разпадне. Счупи го и целият мизерен механизъм ще се разпадне и ще те остави беззащитен на произвола на съдбата.
- Което значи ?
- Което значи, че пукне ли зората, ще има две слънца на небето. - Петрович го остави да попие загатнатото значение на тези думи и добави: - Ти уби шефа си, защото искаше да получиш гратис всичко, което той така трудно беше градил. Искаше да си големецът - как беше ? - тайшоу. А каквото и да си предприел оттогава, само все повече влошава нещата.
Сега си вече без нищо, а на сутринта и това ще ти се отнеме.
- Мръсен руски помияр няма нужните правомощия да иска ядрен удар - скръцна със зъби Хиджо и ръката му трепна. - Блъфираш.
- Но не отричаш изцяло идеята, налий Чудиш се дали с пазарлъци би могъл да спасиш поне нещо, да задържиш кулата, компанията, синдиката, малката... Ха. Тя беше права. - Петрович се изхили и изсумтя. Сега забеляза, че Хиджо не беше същият безупречно чист и спретнат мъж: раздрано сако, мръсна риза, оръфан панталон. Лачените му обувки бяха целите в засъхнала кал. - Помислил си, че когато Ошикора-сан дойде при мен, ми е дал благословията си. И неспособен да преглътнеш да я загубиш заради недостоен гайджин, си го убил, но Соня те е видяла и прочее, и прочее. Ошикора-сан ме харесваше, но искаше тя да се омъжи за чистокръвен японец. Той ме предупреди да стоя настрана. Аз казах, че няма да припарвам до нея. Разговорът ни приключи честно и почтено.