- Четвърто, след обиколка из центъра на Лондон кацате в католическа църква. Похитителите влизат, след което излизат без набелязаната си жертва. Те умират на стъпалата - как, само мога да гадая, защото охранителните камери отново мистериозно се изключват. Пето, аз пристигам на място. Ошикора я няма, вас ви няма, монахинята се е изпарила.Горе-долу правилно ли го описвам ?
- Кажи-речи - призна Петрович.
- Тогава отново ще попитам: защо ? - детективът се облегна назад на стола си и затвори очи. След малко подметна: - Все още съм тук.
Петрович потърка крайчеца на носа си и намести очилата.
- Не знам защо - каза той.
- Не ми звучиш много убедително.
- Съвсем откровено, не знам. - Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.
- Алтруизъм ? Кавалерство ? Граждански дълг ? Случайно добро дело ? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона ?
- Иди в жопу.
- И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите - Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. - Те са само около едно стъпало по-нагоре от отредите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава ?
- Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня...
- Момиче. Седемнайсет.
- Не я познавам. Беше случайност. - Петрович се почеса по гърдите. - Би предпочел да не бях направил нищо ли ?
Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.
- О, я моля ти се! - Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. - Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направилий Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти - домашен любимец ?
- Не - каза Чейн. - Просто много ме вбесяват.
- Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу. - Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. - Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.
Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.
- Знам къде да те намеря - каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. - И те, разбира се, също знаят.
- Не ми пука.
- А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. - Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.
- Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. - Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.
- Тъкмо това имах предвид - каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. - Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.
Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.
- Какво искаш да кажешй
- Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.
- Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.
Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.
- Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.
- Много ме бива да казвам „не“. - Петрович изкуцука навън в коридора. - А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.
- Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш - Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. - Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.
- Не съм малко дете, инспекторе.
- Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.
Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:
- Да. Ще се оправя.
- Не това каза докторът ти.
Той се върна:
- А какво казай
Чейн сви рамене:
- Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.
Петрович се вторачи в него.
Чейн потупа Петрович по гръдния кош.