- Отче - каза Петрович и вдигна ръка.
Онзи се приближи и я стисна с предпазлива твърдост, не беше много по-възрастен от него самия.
- Как да ви наричам ? - попита отецът и отметна с пръсти тежък кичур коса.
- Петрович става. На мен ли така ми се струва, или светът наистина се управлява от компания младежи ?
- Отец О’Донъл беше убит преди два месеца. Енорията имаше нужда от човек - отец Джон седна на пейката пред него и се извърна към Петрович. - Аз отивам където ме пратят.
- Много благородно, сигурен съм.
- Но да ни докарате нови неприятности, когато си имаме предостатъчно, никак не е. Светилището отново е осквернено, месата е отменена и полицията е тук да си придава важност.
- Когато отец О’Донъл загина, не искаха и да знаят - каза сестра Маделин. - Никакво разследване, никакви експертизи, нито арести, никой не бе изправен пред правосъдието. Ние знаем кой го стори, но хората не ги е грижа.
- Съжалявам - каза Петрович.
- Аз съм тук да се уверя, че няма пак да ни разочароват - каза тя.
Лицето й застина и тя се загледа неподвижно в далечината.
Свещеникът си човъркаше под ноктите.
- Умира добър човек и нищо - каза той. - Появявате се вие с онова момиче и те правят всичко, което не направиха преди. За кого ? За двама мъртви престъпници.
- Ако говорите за детектив инспектор на име Чейн, не го приемайте лично: той има зъб на семейство Ошикора.
Отец Джон се почеса по ухото, където му липсваше малко от хрущяла.
- Сестра Маделин не е трябвало да напуска църквата. Казах на духовната й наставница. Ще трябва да се покае.
Петрович вдигна вежди:
- Има си неприятностий Заради мен ? - засмя се.
Отец Джон се опита да изтрие самодоволната усмивка от лицето му единствено със силата на волята си, но на Петрович не му минаваха такива.
- Да, тя е тук да защитава църквата си и свещеника си. Не случайни минувачи. Членките на Ордена на света Жана имат специален статут пред закона, докато изпълняват своя дълг, но губят правата си, ако тръгнат да правят каквото си искат.
- Тя не стреля по никого.
- Можеше да я осъдят на доживотен затвор, ако беше стреляла. - Гласът на отец Джон се усили до вик само на сантиметри от Петрович. - Тя не е от полицията. Нито е охранител. Не мога да съм ви благодарен, че застрашихте попрището й тъкмо в началото.
- Да, добре. Схванах мисълта ви, отче. Само ми върнете чантата; колкото по-скоро си я прибера, толкова по-скоро ще се отървете от мен - Петрович се постара да разшири усмивката си и се изхили. - Вземате се прекалено на сериозно.
Отецът стана и му хвърли изпепеляващ поглед:
- Не водете лоши хора тук.
- Понеже вече ме нарекоха лош човек тази сутрин, вече ще смятам, че наистина съм от тях.
Отец Джон се оттегли към църковната канцелария да донесе чантата на Петрович. Сестра Маделин се облегна и изчака, докато отецът изчезне.
- Ела с мен - прошепна тя.
- Само ще те забъркам в още повече неприятности, и то не от най-интересните.
- Остави на мен да се грижа за себе си. Ела.
Тя отиде до една странична врата, завъртя тежкия ключ и вдигна мандалото. Застоял въздух полъхна отвътре, докато тя нагласяваше резето. Петрович стана от пейката и я последва.
Имаше стълби, които се виеха на стегната спирала, трудни за нея заради тесните стъпала и височината на тавана и проблемни за него, защото бързо започна да се задъхва от изкачването.
Тя отвори друга врата, всъщност капандура, която избута. Нахлу светлина, от която и двамата премигнаха. Тя го изведе на покрива на кулата и се завъртя в кръг, за да обхване цялата гледка.
Не беше кой знае какво. Точно до тях на север имаше надлез с две платна, затлачени от трафика. На юг и на изток бяха задръстените улички на Стария Лондон, небето бе премрежено от скелетите на кранове и нови сгради, всяка от които се опитваше да бие по височина предишната. На запад се издигаше Нотинг Хил, където се бяха настанили по-заможните бежанци след Армагедон.
Петрович се облегна тежко на парапета и обърса влажното си чело с опакото на ръката:
- Не мога да повярвам, че ме накара да се кача дотук само за това.
- Погледни - каза тя и посочи оттатък надлеза. - Виждаш ли онези сградий Това е жилищен комплекс „Парадайз“ Беше гората Сейнт Джон, преди да сринат половината от нея с булдозери.
- Аха - каза Петрович.
Там имаше седем високи блока, грозни, груби, подножието им тънеше в жълта мараня. Бетонът изглеждаше надупчен и напукан.
- Май не заслужават новото си име.