- Наричат себе си Райската милиция - каза тя и се подпря на нещо като тухлен парапет, зареяла поглед в далечината. - Те управляват блоковете и всички в тях. Нещо като град в града са, с икономика, която се гради на престъпността. На тях се противопостави отец О’Донъл.
- И те го убиха. Безобразие, но не знам защо ми го разказваш.
- Искам да разбереш. - Тя извъртя глава да го по1гледне, леко отмести касинката, която й пречеше да го види. - Отец Джон...
- Разбирам го прекалено добре. Той е момче. Като мен. - Петрович се засмя и го заболя по начин, който му напомни, че все още е жив и има толкова много за губене. - Отец Джон си мисли, че може да заеме мястото на великомъченика О’Донъл и да спечели „райските“ души. Той е заблуден от мечтите си за слава и не вижда, че ще го сполети същата съдба.
- Те ни мразят. Държат се все едно сме друга банда, която се опитва да превземе територията им. Прав си: биха убили и отец Джон, ако можеха. Но той има мен - каза тя.
- И в какво се измерва продължителността на живота ти ? В седмици или в дни ? - погледна я в очите само за миг, но почувства необходимост да преброи дупките за връзки на високите си обуща.
Тя прибра развятата си касинка и я притисна с рамо.
- Някой трябва да направи нещо.
- Обзалагам се, че така са казали и армагедонистите, преди да... - не довърши изречението: стъпалата му се отлепиха от пода и за момент си помисли, че ще полети над парапета.
- Недей - изкрещя тя в лицето му. Хвана в юмрук яката му. - Никога не го казвай. Тяхна е вината. За всичко. Можех да си остана малката Маделин. Можех да съм нормална.
После дойде затишието след буря. Тя го сниши бавно, вместо да го пусне отведнъж.
Пръстите на краката му с благодарност докоснаха бетонния покрив.
- Аз не съм като тях - каза тя. Пооправи якето му, като прокара дългите си пръсти по гънките на плата. Всяко нейно докосване го изгаряше. - Никога не бих могла да съм като тях.
Петрович се осмели да се помръдне и заотстъпва, докато гърбът му не опря в тухлената стена. Когато най-после гласът му се възвърна, беше тънък и паникьосан:
- Тръгвам си. За доброто и на двама ни.
Тя изчака, докато той почти се изгуби от поглед надолу по стълбите, после извика след него:
- Вярваш ли ми ?
- Какво ? Че изпитваш нуждата да направиш безполезен жест, като умреш ? Да. Руснаците си захвърлят живота за нищо от векове: в кръвта ни е. - Той продължи да слиза по стръмните стъпала. - Не възнамерявам да съм един от тях.
- Тогава защо се опита да спасиш момичето ?
- Не се опитах - прошепна той предизвикателно. - Успях.
Отец Джон го чакаше долу с чантата му в ръка. Изражението му показваше, че е спечелил поне една малка победа.
Петрович си взе чантата, откопча ципа на плика и мушна ръка вътре. Устройството беше изчезнало. Намери само почти празната си разплащателна карта и някаква мижава хартия.
- О, това вече е абсолютен пиздец. - Той извади хартията, но се досещаше какво е.
Все пак трябваше да я погледне.
Беше формуляр за конфискация на веществени доказателства от Столичната полиция. Сериен номер, няколко отметки и място за ръчно вписаното име и подпис на полицая. Петрович го смачка и го хвърли на пода.
- Излиза, че в крайна сметка, нямаше нужда да се връщате тук - каза младият свещеник. - Иронията ми харесва, дори и на вас да не ви се нрави.
- Защо, по дяволите, капутският мент не ми го каза в болницата ? - Петрович се наведе да прибере смачкания формуляр и внимателно заразглажда гънките му върху коляното си.
- Сигурен съм, че е имал причини. Между другото, това е църква. Бих ви бил много благодарен, ако се изразявате прилично тук.
Петрович претегли възможностите си. Ако свещеникът не се придържа към учението да се обръща и другата буза, удари ли го, може да свърши зле. Но и просто да се изниже не му се струваше много подходящо.
- Пасть закрой, подонок.
Макар че думите му бяха непонятни, чувството, вложено в тях, се усещаше в начина, по който бяха изречени. Лицето на отец Джон се стегна и той пристъпи крачка напред:
- Махайте се.
- С удоволствие. - Притиснал хартията между дланите си, за да я изглади, той тръгна към вратите.
Забеляза сестра Маделин, която стоеше почти неподвижно до стълбата за кулата.
Почуди се дали тя щеше да се изпречи между него и отеца. Знаеше, че е неин дълг, но тя изглеждаше толкова разочарована от него, та му се стори, че по-скоро би стояла отстрани да гледа как си получава заслужения бой.
6.
Стигаше му толкова; стигаше му за деня, вероятно и за цялата седмица. И въпреки това не се прибра вкъщи.