- Ти открадна моя собственост само и само да ти се обадя, а ми говориш за доверие ?
- Добре, така да бъде. Наистина исках да проверя дали не си някоя пионка на Ошикора, но можех да го сторя тихомълком и да ти го върна още в болницата - и се прокашля. - Сега ти вярвам горе-долу и може би бих могъл да уведомя другата страна, че си просто малък глупчо, който не знае как да не се меси в работите на боговете. Как мислиш ?
Петрович озапти гнева си:
- Ще го направиш лий Ще стане ли ?
- Ами виж сега: мисля, че съм ти длъжник, така че да. Ще направя каквото трябва, макар че всеки път, като говоря с органицкая на Марченко, получавам стомашни киселини. Чакай там и ще дойда да те взема, когато свърша.
- Органицкая ? - каза Петрович. - ёбаный стос.
- Май за теб се отнася - каза Чейн и му затвори.
7.
Петрович пиеше кафе, кипнато в очукано канче в задната стая на Радж Сингх, когато Чейн почука учтиво на вратата и се самопокани да влезе.
- Готов ли си да вървим, Петрович ? - той кимна към сикха. - Сран ? Всичко легално ?
- Както винаги, инспектор Чейн. - Сран намигна.
- Все някой ден, Сран.
- Но дотогава, инспекторе, продължаваме бизнеса.
- Разбира се. Остави кафето, Петрович. Имам по-добро в офиса. - Чейн огледа всичките бележки наоколо, закачени по стените, като проверяваше за имена, числа, адреси - нещо да откликне в паметта му.
Сран искаше да разкара Чейн набързо: той се наведе и взе чашата от ръцете на Петрович.
- Контактът с вас беше удоволствие за мен.
Петрович преметна чантата си на рамо и Сран ги изпрати до изхода, чак до стъпалата на мазето, които извеждаха нагоре към улицата, за да се убеди, че полицаят няма да успее да загледа с какво точно се занимават някои от клиентите в заведението.
Вратата се затръшна решително зад тях.
- Познаваш го, а ? - каза Петрович, докато ушите му привикваха към силния шум, нахлул отгоре.
- Познавам всички - каза Чейн и бръкна под якето си. Потупа кобура при мишницата си и го разкопча. - Хайде да приключваме възможно най-незабележимо, а
- Мислех, че вече си говорил с когото трябва.
- Говорих. Ти не си единственият, за чиято глава е обявена награда. - Чейн тръгна пръв нагоре по стълбите, после си проправи път с лакти в потока от пешеходци.
Петрович почти го настъпваше по петите, за да не го изгуби.
Стигнаха до пешеходната пътека и при следващата зелена светлина пресякоха до сграда отсреща, която клечеше самотна, заобиколена от всички страни с улици. Въоръжени полицаи - не платена охрана, а истински - пазеха входа. Те бяха високи и широкоплещести в бронежилетките си и съвсем анонимни зад визьорите си за прицелване. Единият проследи с поглед Петрович, който вървеше след Чейн, и Петрович видя отражението си в огънатата маска на лицето му.
Той изобщо вече нямаше невинния си ангелски вид от тази сутрин.
Трябваше да си впише името на рецепцията. Служителят зад бронираното стъкло беше чевръст и делови, обаче Петрович изпита пристъп на страх, когато оптичният скенер беше притиснат към очната му ябълка.
Самоличността му издържа теста и му беше издадена гривничка почти като онази, която беше носил в болницата.
- Смята се за нарушение, ако не я носиш, докато си в сградата - каза служителят, докато наблюдаваше как Петрович си я закопчава на китката. - Нарушение в смисъл на пет години и десет хиляди евро глоба.
- Само ? - каза Петрович.
- Може да решим да те разстреляме. - Измести очи от Петрович и се обърна към Чейн. -Взимай си го.
- Ти си идиот без чувство за хумор, Джордж. Остави момчето на мира - Чейн хвана Петрович за лакътя и го дръпна към асансьорите. - Няма нищо друго в тази чанта, за което трябва да знам, нали ?
- Освен дупката, през която някой се опита да ми пробие нова жопа, не.
Докато чакаха, Чейн огледа щетите:
- С каквой
- С кевларен нож. И то след като бяхме минали проверката за сигурност на всичкото отгоре.
- Плексиглас. Широко разпространено тайно оръжие в момента. (Вратите на асансьора се отвориха с трясък.) Качвай се и ще си поговорим.
Петрович и Чейн взеха асансьора до седмия етаж и минаха по коридора до врата с табелка „ДП X. Чейн SCD6“. Петрович не видя жива душа през цялото време. Мястото беше като призрачен кораб, който се носеше в сърцето на Метрозоната.
Въпреки безпокойството си той се стовари с благодарност върху кожен фотьойл срещу бюрото на Чейн и наблюдава, без да коментира, докато детективът се занимаваше с ритуала на домакина да направи истинско кафе.