Навън Петрович огледа сградите наоколо и потегли на север. Към Грийн Парк.
8.
Сградата на Ошикора Тауър беше построена във фалоцентричен стил: висока, по-тясна в основата и се разширяваше максимално на половин разстояние до върха. Посребрени стъклени триъгълници я опасваха като вита стълба, така че беше невъзможно да се види вътрешната й структура.
Скоро щеше да има тази възможност. Щеше да влезе. Не беше сигурен, че това е най-мъдрото решение, но прецени, че предимството да остане жив в близкото бъдеще е по-важно от всякакви други вероятни негативни последици. Застана почти на същото място, където се намираше тази сутрин, когато наблюдаваше как Соня Ошикора се приближава директно към него, но после се подвоуми, сякаш не си спомняше какво смяташе да прави.
След това се обърна и тръгна по широката, оградена от фонтани площадка, която водеше към фоайето на сградата. Стражите - би ги нарекъл платена охрана, ако не беше малката платнена значка във вид на изгряващото слънце, пришита отпред на бронежилетките им - сигурно го помислиха за куриер, защото си останаха по местата и не му обърнаха внимание.
Вътре беше светло, просторно и чисто. Истински растения пречистваха въздуха и истински хора бяха заети да мият мраморния под или да носят кашони, надписани на катакана, или да отговарят на обаждания в телефонния център на няколко нива.
Петрович беше единственото неяпонско лице на целия партерен етаж. Беше прекрачил прага от мултинационалната Метрозона в нещо, което никога не беше срещал преди: мононационална ниша. Той стоеше и се дивеше колко е странно всичко.
- Петрович-сан ?
Отне му секунда да осъзнае, че някой стои зад него, и още една да осъзнае, че говори на него. Врътна се и видя формирование от трима охранители, облечени в черно, които стояха на почетно разстояние зад лидера си, когото Петрович разпозна.
- Хиджо. Хиджо-сан. - Сети се да се поклони и Хиджо му се поклони още по-ниско, така че се видя церемониалната сабя, препасана на гърба му.
- Добре дошли, Петрович-сан. Заповядайте, елате с мен. - Хиджо тръгна, като очакваше Петрович да го последва, което той стори след дълбока глътка въздух.
Всичко, което виждаше, беше красиво, чисто, ново. Беше точно както някога си беше представял живота в бъдещето, а не мизерията на струпаните домики, не горещият и тежък въздух, който изпълваше дробовете му, не всекидневното блъскане просто за да се стигне от едно място до друго. Наложи му се да си напомня непрекъснато при кого отива и как той печели парите си.
Асансьорите се намираха в сърцето на сградата с достъп до тях зад рецепционистите с техните компютри и слушалки. Дискретно разположени охранители обозначаваха границата между публичното и частното пространство - нямаше физическа преграда, а само стоманени лайстни в пода. Петрович не се съмняваше, че щяха да го спрат и върнат, прекрачеше ли натам по свое желание.
Но той имаше своя ескорт: Хиджо пред него и още двама въоръжени отзад. Тяхното присъствие изобщо не му внушаваше по-голяма сигурност, отколкото на улицата, хем знаеше, че им беше заповядано да го пазят.
Вратите на един от асансьорите чакаха отворени за него. Хиджо влезе направо, обърна се и зачака.
Петрович се поколеба и намести очилата си.
- Може ли само да кажа нещо тук ?
- Разбира се, Петрович-сан.
- Идването ми по никакъв начин не е знак на лоялност или взимане на страна, или търсене на благосклонност. Много бих искал всичко да си остане неофициално, без договорки, подразбиращи се или предложени, и други такива работи. Единственото, което искам, е да поговоря набързо с шефа ви и да го помоля за помощ в разясняването на малко недоразумение, след което ще се махна оттук и повече няма да ви досаждам.
Хиджо се усмихна и се поклони леко:
- Ошикора-сан също няма търпение да се срещне с вас.
Петрович присви очи и се качи с него в асансьора.
- Нямах точно това предвид, но както и да е.
Двамата охранители останаха отвън и се поклониха, докато вратите на асансьора се затваряха. Хиджо произнесе ясно: „топпу юке“, и асансьорът потегли плавно. Светлинните индикатори на етажите се сменяха, всички изписани с канджи.
Петрович се почеса по брадичката. Мисълта, която се беше породила в съзнанието му, докато слушаше Чейн, сега се дооформи: тази кула не беше просто японска собственост с японски персонал, тя беше Япония. Беше нещо много повече от копнеж по изгубеното; не представляваше само бледо подобие на офисна сграда в Токио, а оригинал, трептящ и вибриращ от трудолюбието на обитателите си.