- Схващам - Соренсън опипа джоба си за кредитния чип. - Но не вярвам на историята ти за момичето на Ошикора. Откъде другаде би могъл някой като теб да намери пари за трансплантацията ?
- Да, добре. Избрах органично. - Петрович сви рамене по обичайния си начин.
Соренсън остро си пое въздух:
- Как, по дяволите...
- Не е твоя работа - каза Петрович и на платформата се остави на тълпата да го носи.
12.
Вървяха по улицата пред Ошикора Тауър. Соренсън се беше изкъпал, преоблякъл и беше взел твърдо решение.
- Ще намеря начин да се измъкна оттук.
- В какъвто пиздец си се замесил, само ще стане по-зле, речеш ли да се бориш против Ошикора. Той ще те одере жив, ако му се опълчиш. - Петрович погледна нагоре към върха на стъкления купол; паркът се губеше под отражението на небето. - Ако му служиш вярно, ще е по-снизходителен, отколкото ако станеш нервозен. Още малко ти остава, нали ?
- Един-два дена. Прочиствам бета-версията от бъгове. Не съм я пускал на квантовата платформа досега.
- И как е ?
- Машината лий Като куб с размери метър на метър от всяка страна. - Той погледна към Петрович. - Не е това, което имаше предвид, нали ?
-Не - каза Петрович. Бяха стигнали до открито пространство и той нарочно се забави, за да останат в тълпата. - Какво е усещането ?
- Реалността е несъвършена в сравнение с „Виртуална Япония“. Върви гладко, без значение какво й заредиш. Досега не съм открил какъв е пределът на възможностите ?. Не знам дали изобщо има такъв - Соренсън хвърли поглед нагоре към кулата и се разсея за секунда. - Ето нещо, което мога да направя. - Той си тръгна, без да обясни, а Петрович го наблюдава, докато стигна въртящите се врати в далечината и изчезна от поглед.
- Здравейте.
Извърна се. Видя Соня Ошикора близо до бордюра на тротоара. Беше почти сама, пазена само от рехав кръг мъже, те сега наобиколиха и него. Хората, които минаваха покрай тях към кулите или по пътя си, се движеха покрай заградената територия: вътре беше празно с изключение на тях двамата.
Повечето от охранителите на Ошикора гледаха навън от кръга, но двама наблюдаваха Петрович, и двамата с мушнати под саката ръце. Петрович движеше китки съвсем бавно и така че да се виждат. Той се постара изобщо да не се приближават до чантата му.
- Здравейте - отговори, без да знае какво повече да каже.
Явно нищо, с което разговорът да потръгне.
Тя обаче си беше наумила друго.
- Помните ме, нали ?
- Аз... аз няма начин да забравя. - И я загледа как си прибра зад ушите изискано подстриганата коса и му се усмихна с невероятно белите си зъби.
- Радвам се да видя, че сте добре - каза тя, сякаш изпитанието с няколкото сърдечни кризи беше само незначително неудобство. - Добре сте, нали ?
- Да. Добре съм. - Искаше му се да избяга, да избяга надалече колкото се може по-бързо.
- Радвам се - повтори тя. Говореше, все едно беше нереална, неземна. В сравнение с Петрович определено беше такава. - Разбирам, че баща ми вече ви е благодарил за проявената активност.
Активност, да: да тича през Метрозоната и украински гангстери да се опитват да го убият. Думата просто не отговаряше на случилото се.
- Всичко е уредено. Никакъв дълг на честта, никакво дължене на услуги, нищо. Всичко е наред.
Дори да бе забелязала неудобството му, напълно го пренебрегваше.
- Исках да ви благодаря и аз самата - каза тя.
С крачка напред притисна устните си в неговите. Дъхът й беше топъл, с вкус на подправки, с ухание на цветя.
Той пък се вцепени от страх. Няколкото секунди му се сториха цяла вечност. Помисли си, че може да го сполети пореден припадък точно тук, на място.
Тя го пусна и го погледна изпод бретона. Кафявите й очи изглеждаха невъзможно големи, като на аниме героиня.
- Сам - каза тя. - Може да те наричам Сам, нали ?
- Аха - изписука той.
Някой му беше откраднал целия кислород и той знаеше много добре кой е виновникът.
- Благодаря ти, Сам. - Тя се усмихна отново и толкова: аудиенцията приключи.
Потегли към Ошикора Тауър с аромата подире си и телохранителите и го остави блед и разтреперан на влажния смрадлив въздух, който се носеше в града.
Той остана неподвижен, докато балонът на изолацията около него не се спука. Отново беше рамо до рамо с Метрозоната. Почуди се какво ли би си помислил старият Ошикора и се надяваше, че ако ги е наблюдавал, не си е помислил нищо.
Кабинетът беше наблизо. Крайно време беше да поработи.
Отвори бавно вратата, за да не безпокои Пиф. Видя я точно там, където я беше оставил, наведена над бюрото, забила поглед в листове със ситно изписани уравнения. И да беше разбрала, че е влязъл, тя не го показа по никакъв начин.