3.
По-страховито от оръжието в ръката и беше държанието и на пълна недосегаемост. Тя стоеше като войник и зорко следеше всичко с погледа на командир, дясната и китка подпряна от лявата, нозете в лек разкрач, пръстът и галеше спусъка.
Изглеждаше категорично убедена, че никога не биха се осмелили да стрелят по монахиня.
- Кръгом и си вървете - каза тя. - Този път загубихте.
Разбира се, можеше да държи на прицел само в единия от тях и го правеше безмилостно. Избраникът на прицела й почти щеше да рухне.
- Искаме само момичето - каза той. - Само момичето.
- Не - каза монахинята.
Самото момиче отстъпи крачка назад зад одеянията на монахинята и попипа колието си.
- Не може да се справи и с двама ни - каза другият и направи крачка напред, за да го демонстрира.
- Не бих заложила живота си на това - каза монахинята. - И още по-конкретно не ти препоръчвам да залагаш твоя. Не разнасям оръжието тук само за показ.
- Ако може да ви прекъсна - каза Петрович от пода. Той преглътна през болезнената киселинна буца в гърлото си. - Нямате време за всичко това. Виждате ли медальончето в ръката на жертвата ви ? Това е паник бутон. Предполагам, че палецът й го натиска бясно от няколко минути, а сигналът, който изпраща, е непрекъснат. Което означава, че моторизираните части са на не повече от колко, трийсет секунди разстояние ?
Щеше да каже още нещо, но пак му се замъгли пред очите и изведнъж загуби контрол над мускулите си. Темето му издрънча върху дървения под.
Дочу: „Какво му е, по дяволите, на този?“ и „Какво ще правим?“
Не бяха умни. Не можеха да покрият дори стандартите на бившия шеф на Петрович. Той отново се изправи с усилие на лакти и премига в отговор на глупостта им:
- Наистина! Най-добре ще е да се омитате вече. Хайде!
Внезапният поток от електричество към сърцето отново го повали. За четвърти път. Досега не му се беше случвало. Проблясъците пред очите му приличаха на ангели в сводестото пространство под покрива.
- Чёрт - прошепна той и забеляза, че никой не се беше помръднал. Събра колкото сили му бяха останали и изсъска: - Вън!
Те започнаха да отстъпват и първоначално предпазливите им движения бързо се превърнаха в бягство презглава. Изхвърчаха навън на дневна светлина и там бяха покосени.
При първия изстрел монахинята просна девойката, като я препъна с крак, и се хвърли да затули Петрович. Касинката закри лицето му и запуши устата му. Той не можеше да диша, но понеже тя се беше отпуснала с пълна тежест върху ребрата му, нямаше и смисъл да опитва.
Тя дори беше успяла да затисне ръцете му, така че и да искаше, не би могъл да я оттласне. Беше безпомощен да се спаси; от всички възможни глупави начини да си отиде щеше да бъде премазан от монахиня.
Тътенът от изстрели продължи по-дълго, отколкото обичайно беше необходимо. Някой определено се опитваше да се докаже, докато Петрович кротко се задушаваше.
Изведнъж всичко утихна и след кратка пауза, която почти му коства живота, монахинята повдигна глава. Касинката и се изви на една страна и той успя да поеме шумна глътка въздух.
Изкашля се и отново напълни дробовете си. Въздухът имаше вкус на прах, барут и кръв.
- Не мърдай оттук - каза тя, без да осъзнава, че Петрович нямаше друг избор, освен да й се подчини.
Някакви фигури си проправиха път през мъглата и прескочиха простреляните тела на двамата мъртви мъже.
Новодошлите също имаха оръжия - дългоцевни автомати, от чиито дула още се виеше дим. Носеха ги с лекота - като работници, които знаеха, че са си свършили работата за деня.
-Госпожице Соня ? - каза единият, мъж джобен размер с бръсната глава.
Той пристъпи извън разнасящия се облак и огледа тъжно наоколо.
- Тук съм - каза девойката.
Тя се изправи от пода и си подръпна полата.
- Да вървим - каза мъжът. - Баща ви се притеснява за вас.
Той изтупа парченце пластмаса от сакото си на рамото, докато изчакваше. Останалите от групата му се появиха зад него. До последния мъж - а те всичките бяха мъже - бяха японци.
-Готова съм. - Тя се запъти към вратата, а охраната я наобиколи.
Спря се на изхода и се обърна да погледне единствените други хора, които й бяха помогнали тази сутрин. Лицето и се изкриви и тя се върна назад. Приведе се към тях и на Петрович му се стори странно, че прическата й се оправи без никакво усилие от нейна страна.
-Госпожице Соня ? Полицията ще е тук всеки момент. Понастоящем би било най-добре да я отбягваме.
Тя вдигна ръка по начин, който показваше, че сега тя командва.