- Трябва да се махаме оттук веднага.
Обърна се, залитна. Маделин щеше да го хване; Соня явно не знаеше какво да направи и само го гледаше как се препъва в няколко стола. Той се изправи отново и видя, че още го гледат, без да помръднат.
Но не за дълго, защото някой забеляза как отвън издължен ширококрил самолет захожда към тях. Той хукна да бяга, като сочеше навън, и събори едно момче по пътя си.
Внезапното раздвижване развали магията на бездействието. Всички се втурнаха към изхода. Петрович беше понесен от вълната. Той опита да протегне ръка назад към Соня през блъскащите се тела, но улови само въздух.
- Сам!
Той се блъсна във вратата към стълбището и за кратко остана заклещен на касата. После успя да се дръп1не назад, забил нокти в мазилката.
Тя стоеше и гледаше как роботизираният самолет се уголемява. Направи малка корекция и изправи курса си. Петрович се освободи с ритник от вратата.
- Соня - каза той. - Събуди се.
- Имаш ли доверие на Джихада ?
- Не! Хайде идвай!
- Аз им имам доверие - каза тя.
Усмихна се и разпери ръце да приветства самолета.
Самолетът изведнъж се уголеми, заемайки целия прозорец, и затъмни стаята. Той се удари в долния етаж и изчезна от поглед, а после извади ярък огнен език. Бетонът под краката им се разтресе, прахът затанцува, а звукът на хиляди тряскащи се врати отекна в ушите им.
- Видя ли ? - каза тя. - Не биха ме наранили.
Огънят лумна и изчезна, заменен от пушек, когато всичко запалимо започна да гори. Пушек и прах се издигаха и по стълбището и напредваха по тавана като млечнобяла мъгла.
- Ёбаный стос - каза Петрович, приклекнал. - Щом открия Джихада, кълна се в Господ, ще ги избия. Имаме около трийсет секунди да се спуснем под нивото на огъня, или ще бъдем хванати в капан и ще изгорим. Аз тръгвам и е най-добре да ме последваш.
Беше като да слизаш по заводски комин. Острият като нож въздух раздираше надълбоко гърлото на Петрович и го пробождаше в гърдите, които бездруго го боляха. Очите му сълзяха от киселинния дим и той едва виждаше. Приведе глава и си поемаше въздух на малки порции, а пушекът ръмжеше и свистеше около него.
С едната ръка се държеше за парапета на стълбището, а с другата беше хванал китката на Соня.
Стигнаха до първата площадка, завиха и видяха, че вратата към следващото ниво е била отнесена. Черни сажди се смесваха със свеж въздух отдолу и фучаха нагоре, изригваха в устрема си светещи искри. Въздухът беше нажежен, сух и жив и носеше със себе си обещание за изпепеляване.
Пластмасовите перила на парапета бяха започнали да провисват и да капят. Той залегна и се приплъзна към следващата площадка. Беше като пред отвор на пещ.
Пълзя, докато усети най-горното стъпало, после се превъртя, влачеше Соня със себе си. Последва падане, търкаляне, въртене и прегъване. Приземи се като чувал, коженият му шинел беше опърлен и димеше. Соня се стовари отгоре му.
Потокът въздух, който стенеше покрай тях, беше чист. Той си пое дълбоко дъх и веднага се закашля толкова силно, че кръв опръска омацаните от подметки стълби. Изплю се и се изкашля отново със свистене и хриптене. Слуз капеше от носа, от устата му, а очите му все още бяха замъглени от сълзи.
Събра сили да отмести Соня и си пое въздух още веднъж. Пак се закашля, но не толкова силно. Потърка очите си с пръсти. Отляво му се проясни, но отдясно не.
Петрович погледна изкриво и разбра, че едното стъкло беше счупено.
Поне все още беше жив въпреки неуморните усилия на Ошикора, Марченко, Райската милиция, Соренсън, собственото му сърце и Новия джихад на машините.
Той се опита да проговори, но само изграчи. Опита отново:
- Ти не гориш в пламъци, затова ми помогни да стана и да сляза по стълбите. Не, чакай.
Бръкна в джоба си, извади устройството и го отвори. Екранът рапортува кратко: „Тук.“ Петрович, все още по гръб, използва електронния писец, за да отговори: „У тебя че, руки из жопь растут“, и го затвори със самодоволно щракване.
- Какво им каза ? - попита Соня.
Лицето и дрехите й бяха почернели, а гласът й падна до шепот. Тя не изглеждаше вече като наследничка на Ошикора, нито звучеше като такава. Беше седемнайсетгодишно момиче, хвърлено на улицата по лудо стечение на обстоятелствата и без идея какво да прави.
- Казах им, че са некадърни задници. Което е самата истина. Няма да оцелеем след пореден техен опит да ни спасят, затова да тръгваме.
Тя внимателно го повдигна.
- Имаш план, нали ?
- Имах, но вече го измислям в движение.
Изправи се, доколкото можа. Беше натъртен и изподран, а когато прокара ръка по устата си, по нея остана червена следа. Поне тежестта в гърдите му май олекваше. Щеше да се справи криво-ляво.