Двайсет етажа по-късно се чуха страшни скърцащи звуци от върха на зданието. Сградата стенеше и се разклащаше, все едно се отърсваше от зидарията парче по парче и ги пускаше да паднат върху настилката от коли без шофьори долу.
Петрович беше толкова изтощен, че дори пропусна първия етаж и слезе по последните стъпала към приземния. Спря се, върна се и обърна глава, за да види номера, изписан на вратата, с функциониращото си око.
- Тук. - Пъхна ръка в джоба си и хвана беретата, без да я вади.
Коридорът водеше наляво и надясно, поредица от идентични врати, но някои зееха отворени, а други бяха неми и затворени. Той избра една наслуки и се огледа. Самата врата лежеше на пода с изтръгнати панти. Стаята беше оглозгана, всичко потребно беше изнесено и беше останала само мръсотията. Отсреща имаше прозорец и врата за балкона. Стъклата ги нямаше отдавна, само останки от дантелени завеси потрепваха спазматично.
Петрович вдигна ръката с пистолета, огледа коридора отзад и влезе вътре.
- Плътно до мен - каза той, без да е необходимо, понеже Соня почти го настъпваше по петите.
Звукът от блъскащите се и остъргващи се коли беше като ураган в гората. Насред цялото безразборно скърцане и тряскане се усещаше ритмичен звук, който се усилваше и намаляваше при всеки порив на вятъра.
Той се добра до балкона, отвори вратата с крак и стъпи навън.
Никаква надежда. Нямаше как да си пробият път през развълнуваното метално море. Да речем, ако беше във форма, ако беше сам и достатъчно безразсъден, можеше да опита. Но не беше нито едното, нито другото, нито третото.
Синята предница на бронетранспортьора се появи иззад ъгъла, като мачкаше всичко под себе си. Тръгна покрай сградата от страната, от която се намираше Петрович, и той се прибра вътре и клекна.
- Долу - й махна.
- В тази мръсотия ?
- Какого хуя, Соня. Просто се скрий. - Той се смъкна, прилепил гръб към стената.
Двигателят на бронетранспортьора ръмжеше все по-силно на фона на общия шум, докато не стигна до балкона. После звукът му отслабна с една степен и той продължи нататък по инерция.
Соня се беше свила при кухненската врата.
- Какво има ? - прошепна тя.
Петрович долепи пръст до устните си и леко изви глава. Мярна покрива на бронетранспортьора и бързо се наведе.
А някой викаше името му. С глас, който той разпозна.
Погледна отново, по за дълго. Неяия глава се подаваше от люка.
- Мади ? - извика той.
- Сам ? Къде си ?
Петрович използва последните си останали сили, за да накара краката си да действат. Той погледна навън и двамата едновременно се забелязаха. Маделин запояна да се изкаява върху бронята, но Петрович трескаво й махаше да се прибере.
- Какво, заебись, правиш тук ?
- Дойдох да те спася.
- Тогава кой кара ?
- Чейн.
- Толкова ли е отчайващо положението ? - Петрович привика Соня с жест: - Хайде, скачай.
Тя се поколеба за секунда, като видя какво трябва да направи и какви щяха да бъдат последиците, ако се провалеше: щеше да падне под колите и да изяезне под гумите им.
После се хвърли през балкона и се приземи на сантиметри от отворения люк. Маделин я пое и я дръпна вътре.
Беше негов ред. Той едвам се покатери на парапета и се надвеси над движещите се коли. Бронетранспортьорът беше много близо: лесен скок, почти само стъпка на почти същото ниво. По-малко от метър разстояние.
Просто, но не смееше.
Дори да се пусне.
Беше се вкопчил в ръждясалия метал, както се беше вкопчил в живота си - с върховете на пръстите.
- Хуй тебе в жопу!
Петрович присви крака, пусна се и скочи.
29.
Той се стовари тежко върху металния корпус и се заплъзга надолу. Не можеше да се хване за нищо, не можеше да задържи тежестта си. Усещаше как се мятат краката му и заби пръсти в ситната телена мрежа, която опасваше страните на превозното средство. Мрежата започна да се откъсва.
Болката беше ужасна. Едно рязко друсване и щеше да си среже всички пръсти и пак да падне. Краката му отчаяно драпаха в опит да намерят някаква опора, за да намалят натиска на тънката мрежа, която се впиваше в кожата му.
Здрава ръка, облечена в сиво, се протегна мигновено и го хвана за яката.
- Не дърпай! - каза той. Погледна нагоре към Маделин, докато се мъчеше да освободи пръстите си. - Когато ти кажа.
Тя го придържаше, а той с лекота ги издърпа благодарение на смазката от кръв и пот. Искра от изстрел блесна по капака на люка и Маделин отговори на огъня, докато продължаваше да държи Петрович с една ръка.