Коланът я дръпна на половината път, така че тя го завлече под себе си.
Предното стъкло се разпадна и Петрович усети как то се сгромоляса на поне три места. Едното беше върху седалката му, та меката й вътрешност се разхвърча. Другите две парчета удариха Маделин: бронежилетката й се втвърди при сблъсъка и после бавно се отпусна: като мускулен спазъм.
Двигателят заглъхна и колата продължи по инерция.
- Вън, вън - изпъшка Петрович, гласът приглушен заради позицията му.
Маделин се освободи от колана си и отвори вратата с ритник, като през цялото време се стараеше да остане колкото може по-приведена. Петрович си отвори вратата и се срина на тротоара.
Изстрел пръсна прозореца на вратата над главата му. Той се прегъна под дъжда от стъкла и запъпли към задницата на колата, като плюеше острите парчета, които падаха по лицето му.
- Мади!
Тя вече се беше свила до багажника, преди той дори да беше успял да заобиколи задната гума. Още един изстрел, още един прозорец.
- Райската милиция - каза тя. - Разпознах ги.
- Значи бягаме. Давай.
- След теб. - Тя му посочи с жест да тръгва, после се изправи зад него.
Не беше галантно, но беше целесъобразно. Така тя можеше да го прикрива.
Той тичаше, превит одве, по права линия по-далече от колата. Стигна до ъгъла и спря внезапно. Маделин се блъсна в него, събори го и тя се претърколи на земята.
Шинелът на Петрович се беше преметнал наопаки и бе захлупил главата му, но той беше толкова втрещен, че не можеше да разбере как така внезапно беше станало тъмно. Изведнъж се сети защо беше спрял да тича. Беше погледнал нагоре.
Насред улицата имаше сграда, за която би се заклел, че я нямаше само секунди преди това.
Дръпна с нокти шинела да го махне. Краката на Маделин бяха точно пред него: тялото й беше в готовност, ръцете й вдигнати в бойна поза. Това, от което се опитваше да го предпази, беше уродлива рожба на строителен кран и скорпион, висока пет етажа.
Съскане на хидравлика и щракване на сервозадвижване. Крак, направен от стоманена решетъчна конструкция с индустриални размери, се вдигна високо и разпори въздуха. При спускането си той проби дупка в пътната настилка и прониза тръбопроводите отдолу.
- Полньш пиздец - промълви той. - Мади ?
- Сам ?
Още един крак се премести, срина предната страна на магазин и цялата сграда се срути на улицата в ураган от зидария.
Нещото имаше глава, а на главата имаше светлини като свити от някой тир. Лъчът проби облака прах като прожектор и фокусът му слизаше все по-надолу, докато се фокусира върху тях двамата.
Светлината беше толкова ярка, че ги изгаряше.
Петрович се поизправи и застана пред Маделин. Вдигна бинтованата ръка, за да си затули очите.
- Сам, какво правиш ? - попита тя тихо.
- Пазя ни живи.
Механичното свистене и пъшкане секна. Дори от Райската милиция притихнаха, забравили плячката си в небивалия момент на ужасено страхопочитание.
Прожекторите се вторачиха надолу към тях от върха на конзолния врат. Петрович изви глава, за да погледне нагоре.
- Познаваш ме, нали ? - каза той.
Главата се сниши, докато не се изравни с главата на Петрович. Едната беше увредена, нарязана, кървяща; другата огромна и студена, и почти неразрушима.
- Погледни ме. Вгледай се в лицето ми. - Той пъхна пръст зад ухото си и дръпна превръзката да я разхлаби. Втвърдена лента от окървавения бинт се изплъзна от пръстите му. - Аз съм Самуил Петрович и ти имаш нужда от мен.
Сглобка изскърца. Плъзгач заекна. Миришеше на смазочно масло и електричество.
Конструкцията приклекна, като изпотроши всичко под решетестия скелет на тялото си: коли, уличното обзавеждане, самата улица. Наведе се толкова напред, че горещината от фаровете му изгаряше кожата на Петрович.
С леко отклонение и поскърцване на скрипци насочи вниманието си към Маделин.
- Моя - каза Петрович. - Тя е моя. Заедно сме и няма да се разделим.
То задържа светлините си върху нея в продължение на доста дълго време и най-сетне с въздишка вдигна поглед.
Петрович не виждаше нищо освен сиви петна, прогорени в ретините му, но се досети в какво се беше загледало то в момента. Опипом потърси ръката на Маделин и леко я подръпна.
Тя пристъпи тромаво към него, вкопчи се в него и го притисна към себе си, защото и тя беше заслепена.
- Наведи се - каза той и двамата паднаха на колене и се притиснаха един към друг.
Машината, построена от Джихада, се раздвижи. Въздухът се изпълни със скърцане и пукане, дрънчене и басово боботене. Земята се разтресе и се надигна под тях, после отново се сгромоляса. Прах се разстла на талази, метал се трошеше, стъкло се пукаше; пистолет изтрещя три пъти, после замлъкна завинаги.