- Къде отиваме ?
- Малко търпение, а ?
Университетското фоайе беше порутено - вратите изтърбушени, стъклата посипани на скреж по пода, бюра и столове разхвърлени като скални късове. Петрович избута едно от писалищата встрани и се заслуша в глухото му проскърцване.
- Чёрт. Прекалено късно.
Маделин пристъпи на пръсти зад него, изчака очите й да свикнат с почти пълната тъмница.
- Реката е стигнала до края на улицата. И се приближава.
- Мястото е изоставено. Просто се надявах, разбираш ли ?
- Разбирам. - Тя внезапно се вцепени насред крачка, наведе се рязко точно когато ярък лъч от синкавобяла свет1лина блесна в очите на Петрович.
Той изохка, понечи да вдигне ръка, за да предпази лицето си, и пак изохка от разместването на счупената кост. Отказа се и само премигваше на светлината от фенерчето.
- Нямате никаква работа тук - каза един глас. - Вървете си.
- Въоръжени сме - каза друг. - Не си мислете, че ще ви се размине.
- Това - каза Петрович - е най-добрата новина, която чувам за деня. Ще си бръкна в джоба и ще извадя студентската карта, а вие няма да ме застреляте. Става лий
- Ти си студент ? Тук ?
- Докторант. Деля офис с доктор Еканоби в сградата „Блакет“ - Той бавно извади захабената си студентска карта и я размаха.
Светлината на фенерчето се размърда и източникът й се приближи. Зад светлината забеляза пистолет.
- Това джерикото ли е ?
- Какво ?
- Пистолетът. Това е джерикото, което дадох на Пиф. Откъде го взе ?
Светлината се фокусира върху картата на Петрович, после върху лицето му.
- Навремето си приличах.
- Добре. Съжалявам. Но предпазливостта никога не пречи.
Пистолетът и фенерчето се снишиха, а тъмната фигура освети импровизирания пропускателен пункт в дъното на фоайето.
Маделин беше там, вдигнала юмрук до главата на другия страж, въоръжена с прашка от огъната стомана жена, несъзнавагца чуждото присъствие до себе си.
- Всичко е наред! - извика Петрович. - Мади, стой.
- Беше просто за всеки случай - каза тя и дръпна ръце. - Нищо не съм й направила.
- Какво има ? - попита младежът с пистолета. - Какво става ?
- Тъкмо щях да попитам същото. Къде е охраната ? Кой командва тук ?
- Охраната я няма. Само студенти сме и няколко от работещите тук. А кой командва - сви рамене и погледна към също толкова младата си колежка. - Не знам.
- Няма значение - Петрович си проправи път до Маделин. - Остани тук с тях. Ще се върна след пет минутки.
- Какво ще правиш ?
- Ще се погрижа за безопасността ни. - Той прекрачи останките от задната врата.
Тя извика зад гърба му:
- Сам, някой ден ще трябва да започнеш да ми казваш какво ще правиш, преди да го направиш.
- Аха. Нямаме време за демокрация.
Той тръгна по задната алея между факултетите. Високите стени отразяваха градските звуци стържене, бучене, екот. Машините на Джихада продължаваха да чертаят неведомите си пътища, без да се отклоняват пред нищо. Може и да нямаше време за гласуване, но имаше достатъчно за завещание и изразяване на последна воля.
Той се покатери опипом по стълбите в пълния мрак, със затворени очи броеше площадките, докато не стигна етажа си. Ето я вратата, а ето го и коридора. Той прокара ръка по стената, като си шепнеше имената на обитателите на всеки кабинет, докато не стигна до своя.
Едва доловима светлина мъждукаше изпод вратата.
- Пиф ? Ти ли си ? - прошепна той, открехнал вратата.
- Здрасти, Сам - каза Пиф. Беше се заобиколила с декоративни ароматизирани свещи за чай, а писалката й скърцаше по листа. - Почти приключих.
Тя продължи да пише. Петрович взе една от свещите и я занесе до бюрото си. Започна да отваря чекмеджетата едно по едно и да ги претърсва. Намери очилата за нощно виждане, които беше взел от милиционера от Райската милиция, и втория си най-свестен чифт очила.
Тези на лицето му се бяха слели с него; струпеят в горната част на ушната му мида беше прилепил дръжката им. Нямаше как, дръпна я. От това се задъха още повече, отколкото беше задъхан досега.
Пиф остави писалката и подреди листовете на две купчинки, които прегъна и пъхна в два еднакви плика.
- Това беше - каза и най-накрая вдигна поглед. - Сам. Какво са ти направили ?
- Абе. Да беше видяла другия. - Той си нагласи резервните очила. Отново можеше да вижда нормално. - Трябва да поговорим.
-Да - каза тя и размаха единия от кафявите пликове. - Трябва да вземеш това.
- Разбира се - кимна той.
- Горе-долу е почти пълното решение на Теорията на всичко. Направих колкото можах по нея, но имам чувството, че ако изчакам още малко, няма да ми остане време да направя копие. Така, в момента няколко студентчета ми търсят части за късовълнов предавател, но иначе от теб зависи да го изнесеш извън града.