И накрая се превръща в радостно очакване.
Сара се изправя на крака, докато си мисли, че част от написаното в бележката е съвсем вярно. Наистина на нея друго не й остава.
3.
Шерифската служба на Ню Лебънън представляваше малка сграда. Имаше четири самостоятелни канцеларии — за шерифа, за детективите Корд и Слоукъм и за Ема, която беше радиодиспечер и секретарка. В централното помещение се намираха осем сиви стандартни бюра за полицаите. Дълъг коридор встрани водеше към двете арестантски килии. На стената имаше рафт с три пушки и пет черни автомата AR-15s. Стаята бе пълна с неизчетени и незаведени в архива писмени материали, типично за полицейската служба в кое да е друго малко градче в страната.
Джим Слоукъм, току-що завърнал се от езерото, вдигна поглед от бюрото си, където се бе отпуснал на разнебитения стол и четеше „Реджистър“. Шерифът Стив Рибън се бе изправил над него. Рибън, масивен и с червеникав загар от слънцето като на печена сьомга, шляпаше мощното си бедро с книга. Какво ли пък иска Начетеният рибар сега? Слоукъм вдигна вежди.
— Дяволска работа. — Той вдигна вестника подобно на стоппалка. Беше сгънат на материала за убийството на Гебън.
Рибън наклони глава, искайки да каже, да, да, прочетох го.
— Я ела в моята бърлога, Джим.
Слоукъм последва шерифа в петте крачки до неговата стая. Рибън седна, Слоукъм остана прав до вратата.
Колко хитро, просто си сменихме местата.
— Тук ли е Бил? — попита Рибън.
— Сутринта отлетя до Сейнт Луис да говори с бащата на момичето…
— Какво е направил?
— Отлетя до Сейнт Луис. Да говори с бащата на…
Рибън каза:
— Момичето, дето беше убито? Това ли момиче? За какво го е направил? Да не си мисли, че сме зарити с купища пари?
Слоукъм реши да не отговаря вместо Бил и само рече:
— Той каза, че иска всички да се съберем заради случая. Май беше в четири.
— Не бива да пръскаме пари, известно му е това, надявам се. Но както и да е, искаше ми се да пообсъдя нещо с тебе. Това убийство доста ме безпокои. Не било грабеж, доколкото разбрах.
— Тъй изглежда.
— Забелязах, че има нещо общо между станалото и други два случая, за които съм чел. Хрумна ми, че може да имаме проблем с култов убиец.
— Култов убиец ли? — предпазливо попита Слоукъм.
Книгата се стовари върху бюрото. С меки корици, раздърпана от четене във вана или в хамак. „Жестоки ритуали“. На корицата имаше три черно-бели фотографии на хубави момичета върху цветна снимка на опръскана с кръв колода карти.
— К’во е пък туй? — Слоукъм я вдигна.
— Искам да я прочетеш. Искам да поразмислиш над нея. Това е за оня сатанист в Аризона преди две години. Истинска история. Има много сходства между това, което се е случило тук, и онзи тип.
Слоукъм прелисти илюстрациите на местопрестъпленията.
— Нима мислиш, че е същият?
— Не, онзи са го хванали. Излежава доживотна присъда в Темпъл, но има… сходства. — Рибън провлачи думата. — Доста ужасно.
— Дявол да го вземе, били са хубавки. — Слоукъм се втренчи в абитуриентските снимки на жертвите.
Рибън разсеяно поглади с ръка черната си полиестерна вратовръзка и тихо каза:
— Това, което искам от тебе, е да отидеш в Хигинс. Щатската полиция там разполага с отдел по психология. Разгледай проблема заедно с тях.
— Така ли смяташ? — Слоукъм прочете откъс, в който авторът описваше какво е сторил аризонският убиец с една студентка. Неохотно откъсна поглед от книгата и рече: — Ще кажа на Бил.
— Не, няма нужда. Просто се обади на момчетата в Хигинс и си уговори среща.
Слоукъм се ухили.
— Дадено. Няма да летя.
— Какво?
— Няма да летя дотам.
— Че защо?… О, да, да. — Шерифът добави: — Тази история трябва непременно да се разчуе.
— Как така?
— Ами трябва да сме сигурни, че момичетата в града са били предупредени — рече Рибън.
— Това няма ли донякъде да ни обърка нещата?
— Наш дълг е да опазваме живота на хората.
Слоукъм отново запрелисти страниците. Рибън се наклони напред и почука по книгата.
— Прочети я. Ще ти хареса. Това е нещо истинско, и както казват, не можеш да се откъснеш от него.
Обединеният град Ню Лебънън1 с неохота бе приел необичайното си име. Когато селището бе основано някъде около 1840 година, всички хубави имена — на европейски столици и на благозвучни библейски места — вече бяха заети. Накрая спорът за името изправи едни срещу други привържениците на Ню Лебънън и Ню Люксембург. Тъй като първото напомняше почтително за Стария завет, резултатът от гласуването беше предопределен.