Градът се намираше в окръг Харисън, наречен по името на Уилям Хенри Харисън, но не заради трийсетте му дни като президент, а заради губернаторската му служба в териториите Индиана, по време на която той рязко намалил броя на местните индиански племена и позволил на окръзи, като носещия името му, да запазят състава си и до днес: предимно с бяло население, предимно протестанти и предимно селяни. Икономиката на Ню Лебънън се крепеше върху млякото, царевицата и соята, макар че имаше няколко малки фабрики и една голяма печатница, която вършеше доста работа за издатели в Чикаго, Сейнт Луис и Ню Йорк (включително винаги скандалното списание „Mon Cher“, чиито бракувани броеве наводняваха ежемесечно града, подобно на изхвърлени царевични кочани по жътва).
В Ню Лебънън се намираше и единственият четиригодишен колеж в разстояние на стотина мили. Университетът Одън увеличаваше градското население до четиринайсет хиляди души от август до май и даваше възможност на местните жители да посещават концерти на второкласни оркестри и спектакли на авангардни театрални трупи, с което те се хвалеха, но рядко ги удостояваха с присъствието си. Фактически нямаше почти никакъв контакт между Одън и местните хора, никой от които не можеше да си позволи учебната такса от седемнайсет хиляди долара годишно, която предлагаше, умножена по четири, само едно хуманитарно образование и каква, по дяволите, бе ползата от него?
Жителите изпитваха противоречиви чувства към студентите. Колежът беше едно предимство, не можеше да се отрече това: хиляди младежи, които нямаше какво друго да правят, освен да се хранят навън, да ходят на кино и да пренареждат студентските си стаи. Нещо повече — всяка година имаше ново попълнение от тях, подобно на ежегодно потомство от прасета и телета. И някои местни жители дори чувстваха смътна гордост, когато професорът по икономически науки към Одънския университет Андрю Шън се появяваше в „Среща с пресата“2, или пък щом някоя книга от професора по английски Джон Стенли Харод получеше ласкава рецензия в „Ню Йорк Таймс“, чиито абонати бяха цели четиридесет и седем души от Ню Лебънън.
От друга страна, Одън беше едно бреме. Тия прахосващи пари младежи се напиваха, повръщаха, подиграваха се, обкичваха дърветата с тоалетна хартия и чупеха стъкла. Те безсрамно купуваха кондоми пред деца от началните класове. Движеха се важно наоколо като някакви банкери. Изгаряха портрети на политици, а понякога и знамена. Бяха педерасти и лесбийки. Бяха евреи и католици. Бяха от източните щати.
Бил Корд не бе рожба на Одън, макар и от Ню Лебънън. Роден и израснал тук, той бе дръзнал да се откъсне само за четирите години служба (охранявайки с M-16 ракетни бази в Западна Германия) и за още няколко години в Мисури като полицай и после детектив в полицейския участък на Сейнт Луис. Върна се в Ню Лебънън и след шест месеца размотаване, преподавайки в неделното училище и обмисляйки как да започне предприемачески бизнес, кандидатства за работа в шерифската служба на града. Неговият опит го правеше истински божи дар за Стив Рибън, чиято полицейска подготовка или най-близкото до нея се изчерпваше със службата му във военновъздушните сили (той и пушката му бяха защитавали В-525 в Канзас). След една година, като най-възрастен от новопостъпилите си колеги, Корд бе повишен до детектив и стана главният градски следовател по углавни престъпления.
Върху спретнатата стена над спретнатото му бюро в сто и четири годишната сграда се мъдреха няколко документи в рамки: диплома от Югозападния държавен университет и свидетелства от Института по полицейско управление в Чикаго, както и едно от Южния полицейски институт в Луисвил. Липсваха доказателства, но той също така бе посещавал различни квалификационни семинари на ФБР и курсове по право и нагледен анализ на разследването. Току-що се бе върнал от Сакраменто и едноседмичен курс към калифорнийското Министерство на правосъдието.
Документите, които той гордо бе закачил, всъщност само удостоверяваха някакво завършване; Корд не бе добър в науките. Той просто колекционираше думи, които го характеризираха. Беше настойчив, прилежен, в него имаше постоянство. Но Бил бе сякаш роден за оценка „добър“ и това не се променяше, независимо дали предметът беше ненавиждан от него (английски, обществени науки) или обичан (криминална психология или техники за анализ). Той пишеше бавно и правеше тежки практически доклади и макар като детектив работното му време да беше от осем до шест, той често оставаше до късно вечер, мъчейки се над статия в списания като „Съвременна съдебна медицина“ или „Криминално правосъдие“, или пък сравнявайки досиетата на заподозрени сред своите случаи с тези в „Бюлетина за углавните престъпления“.