— Това не ми върши работа. Просто ми кажете — искате ли парите, или не?
— Не желаете ли да разберете какво е финансовото състояние на колежа? Нашите дългове? Режийните ни разноски? — Декан Ларъби, старателен представител на хуманитарните науки, се гордееше с финансовите познания, които бе усвоила, такива полезни знания.
— Не — рече Барет, — искам да знам колко пари искате.
— Значи просто искате да назова една цифра.
Барет вдигна вежди още по-високо.
Тя се опита да печели време.
— Ами каква е лихвата?
— Основната плюс две.
— Трябва да знаете, че има проблем с допълнителните гаранции.
— Не се интересуваме от допълнителни гаранции. Интересува ни да ни върнете парите, когато се очаква това от вас.
— Ще ги върнем. В момента съкращаваме разходите и вече сме уволнили триста и дванайсет служители. Наехме финансов консултант и той намалява…
Барет погледна часовника си.
— Колко?
Деканът пое дъх нервно.
— Осем милиона.
— Готово. — Барет се усмихна.
— Това ли е? Значи ще ни напишете чек просто ей така?
Барет изсумтя насмешливо.
— Не чек, естествено.
— Осем милиона в брой? — прошепна тя. Той кимна. — Това не е ли… рисковано?
— По-рисковано е с чекове, повярвайте ми.
— Предполагам, че веднага можем да ги сложим в банката.
— Не — каза предпазливо Барет, — това ще бъде неуместно. — Тази дума се препъна в провлечения му изговор. Когато деканът го погледна озадачено, той добави: — Повечето мои клиенти държат парите в свой собствен сейф и ги изплащат на малки суми. Ако трябва да ги държите в банка, гледайте да са в различни сметки от не повече от десет хиляди всяка.
— Това е доста странно изискване.
— Да, във Вашингтон имат някои особени правила.
Познанията на декана подчертано се разширяваха.
— Вашият бизнес в Чикаго ли се намира?
Барет отвърна:
— И там, освен на други места.
— А в каква област? Банково дело?
— В доста области.
Декан Ларъби закима.
— Предполагам, че не трябва да питам откъде идват тези пари.
— Питайте каквото искате.
— Откъде?
— От различни предприятия.
Деканът кимаше.
— Не е нещо незаконно, нали?
— Незаконно ли? — Барет се усмихна като обиден оберкелнер. — Добре, да погледнем на нещата в най-общи линии. Давам ви назаем пари при справедливи, договорени условия. Вие ги връщате, основната сума плюс лихвата. — Погледът му се плъзна по портрета на бивш декан с големи бакенбарди. — Това не ми звучи незаконно.
— Мисля, че не е — рече тя. Деканът погледна навън към вътрешния двор, после отново се взря в килимчето на Уилям Дийн Хауелс. Тя се чудеше не трябва ли директно да попита дали току-що не е въвлякла своя колеж в някаква голяма перачница на пари, но реши, че може да прозвучи оскърбително или като обвинение в престъпление, което и в двата случая бе рисковано и това сложи край на колебанието й.
Тя погледна през прозореца и видя как един люляков храст се огъва под пролетния вятър. Това й напомни стиховете на Уитман за смъртта на Линкълн и по някаква свободна асоциация тя си спомни, че последния път, когато бе плакала, беше в колежа, в дъждовния следобед на 22 ноември 1963 година12. Сега тя усети как очите й се пълнят със сълзи, макар че този път те бяха от облекчение и може би от радост.
Тя каза:
— Мисля, че се споразумяхме.
Барет се усмихваше неопределено. Той рече:
— Ако вдигнете до десет милиона, ще намаля лихвата до едно и три четвърти.
Деканът отвърна:
— Не бива да се лакомим сега. В края на краищата, ще трябва да ги връщаме.
— Да, госпожо, ще трябва да ги връщате.
Уинтън Кресги каза:
— Той е проверил. Истински професионалист е. Гледай да говориш по-стегнато с него.
Корд вдигна слушалката и зачака на телефона да се обадят отсреща. Той беше в канцеларията си и Кресги седеше до бюро на два фута от него. Изпълнени с нервно напрежение, и двамата не седяха, а по-скоро стояха прави.