Свършвай. Ти сам.
Ти трябва да го свършиш сам.
Ти. Трябва. Да. Го. Свършиш. Сам.
Небето, отдавна вече не синьо, сега е със сивия цвят на лазерно торпедо, преди да бъде взривено. Облаците се разтварят за момент и Джейми вижда първата вечерна звезда. Той чувства пристъп на агония в душата си и болката го пронизва. Обхваща го свирепа паника и той тича към брезовия мост. Стъпва върху дървото.
Свършвай. Трябва сам да го свършиш сега.
Джейми стига до средата и се спира. Вдига ръце като Датхар-IV, застанал върху покрива на Върховната Централа, на хиляда фута над слънчевите кристали, а войските на хононите се приближават от всички страни. Джейми Корд протяга ръце високо над главата си, затваря очи, пазейки равновесие над бездната от буйни води.
Той пада като метеорит в тъмната бушуваща вода. Чувства пареща болка по ухото си, когато главата му се удря в дървото по пътя надолу, после невероятен студ обгръща цялото му тяло, изцеждайки и последната капчица дъх от дробовете.
Джейми Корд поглежда нагоре, вижда вода, вижда кръв и в тъмния тунел над себе си зърва самотна звезда и той знае, това е звездата на един от Пазителите, съгласил се да го пренесе надалече, в безопасност, в едно ново измерение.
Пристигна втори термос с кафе. Нийл прекара пръсти през късата си коса и им разказа как веднъж един от неговите снайперисти улучил престъпник от осемстотин ярда.
— Бог да му е на помощ на този — рече благоговейно Нийл.
На табло, напомнящо пулт за управление на „Боинг 747“ светна червена лампичка и се чу електронно пиукане. Един сержант вдигна телефонна слушалка.
— ПКП номер едно. Говорете. — Той се заслуша за момент. — Детектив Корд, това е за вас.
— За мен? — Той пое слушалката. — Корд е на телефона.
— Бил. — Глухият шепот на Даян му изплака стотици различни известия.
Той каза:
— Скъпа, какво има? Защо ти…
— Бил.
Корд усети, че тя вече много е плакала. Чуваха се шумове около нея. Други гласове. Той мразеше такива звуци. Това бе болнична глъч. Той попита:
— Сара?
— Джейми.
— Какво е станало?
— Той е в кома. Той… О, Бил, той се опита да се самоубие. Един рибар го намерил, но…
— О, боже мой.
Той изведнъж си спомни и мисълта сякаш го блъсна в корема.
— Турнирът по борба? Изпуснах го.
Тя не продума нищо за момент.
— Върни се вкъщи, Бил. Искам да си тук.
— Той ще се оправи ли?
— Не знаят. Едва не се е удавил. Ударил си главата, когато е падал. Ела веднага.
Когато затвори телефона, Бил каза:
— Уинтън, Джейми е пострадал. Трябва да тръгвам.
— О, не, Бил. Да не е бил онзи? — Кресги кимна към хотела.
— Не. Нещо друго. Доста сериозно. Трябва да отида. Ти поемаш нещата тук.
Любовта към седем деца се съдържаше в гласа на Уинтън Кресги, когато той каза:
— Ще мисля за вас.
Корд не можеше да говори и само сложи ръка върху широкия гръб на полицая. С този кратък жест Кресги почувства как една огромна тежест се прехвърли и остана върху плещите му от момента, в който Корд тръгна към вратата.
Кресги каза:
— Ще го хванем, Бил. Ще го хванем.
10.
— Зле постъпих, нали? — рече Корд.
Двамата бяха в отделението по реанимация на общинската болница и седяха в малка чакалня. Плътна бяла врата ги отделяше от сина им. Лекарите бяха сега вътре при него. От време на време голямата сребриста топка на вратата прищракваше и безшумно излизаше лекар или сестра. Това беше най-страшното наказание.
Държаха се за ръце, но от страна на Даян почти нямаше реакция. Корд предполагаше, че навярно няма право да очаква нещо друго. Освен обяснението, че Джейми е в критично състояние и все още е в безсъзнание, Даян едва ли бе казала дори и пет думи, откакто той пристигна след рисковано нощно шофиране чак от Фицбърг. Този неин гняв беше от най-лошия вид, с кротък израз на пръв поглед, прикривайки яростта с нещо, което изглеждаше почти странно.